Беше на един голям празник. От тези дни, в които има толкова неща за вършене, че не усещаш кога е дошло време за Вечерня. Помня, че правех панихида на някакъв скоро починал човек. Предполагам си представяте картината – хората тъжни, държат свещи, вперили насълзен поглед в нещо, което не виждат, защото понякога мислите са по-силни от всички сетива… Изведнъж печалната картина придоби абсурден характер, за момент сякаш храмът заприлича на каубойски бар и вратата се отвори с летящ старт като в стар уестърн. Зад гърба ми се чу тропане и глас на възрастен човек, който многократно надвишаваше по сила моите опити да изпея стихирите на „Благословен еси, Господи…“ Обикновено се старая да не обръщам внимание на такива неща, затова продължих с молитвата, но леко вдигнах децибелите, за да заглуша страничния шум. Дядото обаче никак не искаше да се предаде, тепърва щеше да се бори, за да стане център на внимание. Мина покрай мен, избута ме лекичко и с най-високия си глас започна да сочи един стол: „Ето тука искам да седна. Е тука, точно тука.“ Достигна желаната цел, тежко се стовари върху нея и се развика на някаква жена да му купи свещи – еди-колко си броя по еди-колко си стотинки. От панихидата вече нищо не ставаше. Затова се обърнах към него и малко изнервено попитах: „Всичко това не можеше ли да стане по-тихо?“ Дядото ме погледна смаяно и дори не ме удостои с отговор, а погледна към своята позната: „И тука ли се карат, бе? Значи и тука се карат… Как може такова нещо? А аз мислех, че поне тука мога да правя каквото искам.“ След това си грабна бастуна и също толкова шумно, както и при влизането, излезе, почти изритвайки вратата с крак. Продължете да четете Блажени плачещите →

Обикновено казват, че есента е тъжна. Че е скръбен сезон… Но ето Бог тази година каква есен ни прати. Говореща… Сякаш Сам Той ни проповядва. Схванахте ли какво искаше да ни каже? Продължете да четете Постна есен… →

На надгробната плоча на Яне Сандански пише: „Да живееш, значи да се бориш. Робът – за свобода, а свободният – за съвършенство“. А за какво се борим ние сега – в свободна и независима България? Питали ли сте се? Ежедневието не оставя място за такива въпроси. Потапя ги в море от банални отговори. Направо ми става отвратително като си помисля за дежурните празнични речи на “политически отговорните лица” и техните любими културтрегери. Почти съм изгубил надежда, че някой някога ще въведе глоба за изхабяване смисъла на думите… Продължете да четете Лунапарк на независимостта →

– Защо плачеш? Мислех, че големите не плачат, особено пък на филми за войната…
– Плача от щастие… И от притеснение…
– Защо от щастие?
– Защото съм си вкъщи!
– А защо от притеснение?
– Надявам се да те видя уволнен от казармата…
– Защо?
– За да умра спокоен!
– Нима е толкова страшно?! Разкажи ми…
– Няма да ти разкажа! Не бива да знаеш, не бива да имаш дори думи, за това, което аз съм видял… Просто искам да те видя уволнен, това е! Продължете да четете Бездумие →

Каква зима беше – люта, страшна. На моменти безнадеждна… Но всичко в този свят си има край. Ето, дойде пролетта, изгря слънце, дърветата разцъфнаха, земята омекна. Пристигнах на Малашевци навреме. Родителите садяха цветя на гроба на покойното си дете. Момиче, по-малко от мен, много по-малко… Поливаха вода от пластмасови бутилки с надежда на мястото на смъртта да поникне живот… Продължете да четете Покой срещу забрава →

В университета изучавах един предмет, който много харесвах. Казваше се „Нестандартно изразяване“. И това се учи… Или по-точно – развива. Преподаваше ни прекрасен поет и писател, който сам беше съвсем нестандартен. Нямаше нищо общо с това, което се сещате в първия момент, когато стане дума за творци. Много от тях нарочно се представят за „различни“. Ходят странно, обличат се странно, говорят странно. Но зад всичко личи обикновена преструвка и стремеж да се направиш на интересен. Моят учител беше съвсем друг. Обикновен. Тих. Скромен. И едновременно уверен в това, което прави и говори, но без да го натрапва. Деликатен. Споделяше ни, че обича времето, в което дават интересни мачове. Казваше: „Тогава градът сякаш се изпразва и аз излизам навън и се разхождам спокойно, без да бързам.“ Представях си как го прави. Понякога предполагах, че този човек е всъщност един от малкото нормални, които са останали в града. Не казвам, че да гледаш мач е ненормално. Но животът е много повече от това. Продължете да четете За малебито и доброто старо време →

Нашият шумен и претенциозен свят е вперил поглед към онази Рождественска нощ с надеждата да разбере тихото й тържество. Опитва се да я имитира. Вместо звездата – изкуствена светлина. Вместо пеенето на Ангелите – концерти. Вместо даровете на мъдреците – кокетни капризи. Продължете да четете Поклонът →