Успение на Пресвета Богородица – 15 август
Има един въпрос, който винаги e актуален. А в днешно време стои пред нас с особено голяма сила. Къде и при кого в този свят на скърби да намерим утеха? Живеем във времето на самотните хора. На модерните самотни хора. Някога, преди векове, писмата са стигали до близките ни много бавно. При онези, които са живеели далеч, думите ни са пътували месеци. Пишеш: „Брате, боли ме еди-какво си“ или „Страх ме е от не знам си какво…“ А той, докато получи писмото, може вече и във вечността да се е преселил… Сега е друго. С едно натискане на копчето и писмото ти пристига до компютъра на брата за секунди. Но се е появил друг проблем. За да пропътува от компютъра до сърцето му, понякога трябва да минат не месеци, а години. А понякога думите (от писмото) изобщо не стигат доникъде… Ей така, сякаш че са стар непотребен найлонов плик, понесен от вятъра – повъртява се из въздуха и полека пада на земята. А хората го настъпват, без дори да го забележат… Например, идва някой при теб и те пита: „Как си?“ „Ами как…“ – казваш ти. И докато формулираш отговора си, той вече те е изпреварил: „Сега да ти кажа защо те търся…“ Тоест: „Аз те питам как си, ама да не мислиш, че наистина се интересувам от теб. Просто съм дошъл, за да ти поискам нещо…“ Продължете да четете Утешителката
„…Ти, Който Единствен знаеш какво е в сърцата, прие техните страдания и смърт за нещо повече от всяко всеплодие“. – така се обръща към Господа кондакът на светите първовърховни апостоли Петър и Павел. Велико изречение, което явява затруднението на проповедника. Какво да разкажа за любовта на тези, в чиито сърца не мога да надникна? Още повече, че за мен представлява затруднение да „видя“ дори собствения си вътрешен живот. И как да похваля тези, чиито усилия са зачетени за повече от който и да е друг плод на света? Нима не съм заплашен от това думите ми да се окажат празни приказки на човек, който не е очевидец на станалото, но обича да се опиянява от собствения си говор? Дистанцията между тези, които пребивават във вечния живот и любовта на Бога – и нас, които живеем в посредствеността на последните, лишени от топлина времена, изглежда съкрушаваща. Те там, а ние тук – отдалечени не толкова по място, колкото по чистотата на сърцата. 
Св. Петър Атонски живял през втората половина на VІІ век и първата на VІІІ век. Родил се в Цариград. Бил схоластик (в тогавашното значение на думата – човек, изучил законите и мъдър изяснител на трудните места от писанията ). Заедно с това имал и чин на пълководец, и понеже бил изкусен и опитен във военното дело, царят многократно го изпращал на война. В един от тези военни походи в пределите на велика Сирия, лежаща на границите на Вавилон и Финикия, по Божие допущение се случило така, че Петър претърпял пълно поражение. Той бил пленен заедно с много войни, и варварите го отвели в Самар, силна арабска крепост, намираща се на брега на р. Ефрат. Те оковали пленника с тежки вериги и го хвърлили в смрадна тъмница, под засилена охрана, забранявайки всякакъв достъп до него и лишавайки го от каквото и да било утешение (това се случило през 667 г., по време на царуването на император Теофил, когато агаряните завладели Амория Фригийска, отвели много пленници в Сирия. Тогава пострадали и прочутите 42-ма Аморийски мъченици – 6 март). 
Много ми е мъчно, че днес хората рядко четат жития на светии. Те изиграха (а и до днес играят) огромна роля в живота ми, защото са източник на вяра и надежда. Когато човек чете за светците разбира, че написаното в Евангелието е вярно. Че евангелската история продължава и Христос наистина е с нас и ще бъде с нас до свършека на света. Че Светият Дух променя човека и го прави великолепен. 
Има нещо характерно за съвременния човек – той все повече се отдалечава от другия. Все повече губи истинско разбиране за другия. Не говоря само за съпричастността към проблемите на ближния. За това, че той може да е болен, беден или уморен… Нито за съпричастността към радостите му. А за неспособността на съвременния човек да води диалог с другия. С кой друг ли? С който и да е друг. Затова и нашето време е толкова самотно. Времето на самотниците. Макар и да живеем в „глобално село“, макар и да имаме facebook и skype, макар и да живеем в милионни градове… Въпреки всичко сме толкова сами… 
