10 Неделя след Неделя подир Въздвижение – Лука 13:10-17

Има една молитва в Требника, която свещениците четат над схванат човек. В нея се казва: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, Който някога изцели схванатата от осемнадесет години жена! Смили се над този нещастен твой раб, който по волята на сатаната страда от същия недъг! Изцели го и го издигни, за да ходи прав и да издига молитвен поглед съм Твоя небесен престол и да възпява Твоето преславно име…“ Хубаво е казано, че излекуването ще донесе на човека възможност да гледа към небесния Божи престол. Представяте ли си какво мъчение е това? Човек да е прегърбен в продължение на осемнадесет години… Спомнете си какви сте били преди толкова време. Колко вода е изтекла оттогава. Колко случки, колко истории… Ден след ден прегърбен. Какво облекчение е само най-после да можеш да се изправиш и да погледнеш към небето… Продължете да четете Полет на кокошка →

Владика Николай Велимирович има една много трогателна проповед, посветена на Църквата. В нея той ни припомня за това как Ной се спасил от потопа на здрав кораб. Така и ние, в потопа на безумие и грях, който ни залива, трябва да потърсим здрав плавателен съд. Здрав кораб с опитен екипаж и още по-опитен Капитан, Който да ни отведе в другия край на пътуването. Оплачете глупостта на тия, казва той, които твърдят, че отвъден бряг няма, които ви призовават на риболов покрай брега и приемете предизвикателството на това пътуване. Продължете да четете „Бездна бездна призовава…“ →

На 2 декември 1998 г. се преселва при Господа великият румънски духовник и наставник на монаси и миряни архимандрит Клеопа (Илие). Ето някои бисерчета от огромната съкровищница на стареца.

„Само пътят на смирението е равен и тих и дава покой на душата в този век.“

***

„Гордостта бива два вида, а именно: гордост на нашата воля и гордост на ума. И гордостта на ума е много по-лоша от гордостта на волята.“ Продължете да четете Никога не е късно да поставиш добро начало →

Свети пророк Наум – 1 декември, Неделя на Йерихонския слепец

Като позавърших тази проповед я дадох на жена ми да я види. Може би рефлекс от миналото, когато аз бях млад репортер, а тя – редактор. Прочете я и въздъхна. Попитах: “Какво мислиш?” “Супер е, – отговаря ми – остава само да я защитиш в Богословски факултет.” “Защо пък в Богословския?” – недоразбрах. “Ми, защото – вика ми – никой друг няма да я разбере.” Не се предадох веднага. Казвам: “Виж колко стройно е написано. Всяко изречение следва от предишното.” “Без съмнение – подхвърли усмихнато. – Единственият проблем е, че никой няма да я прочете. Иначе, за хубаво – хубаво е, но каква полза…” Продължете да четете Някогашната Ниневия и сегашната България →

Беше на един голям празник. От тези дни, в които има толкова неща за вършене, че не усещаш кога е дошло време за Вечерня. Помня, че правех панихида на някакъв скоро починал човек. Предполагам си представяте картината – хората тъжни, държат свещи, вперили насълзен поглед в нещо, което не виждат, защото понякога мислите са по-силни от всички сетива… Изведнъж печалната картина придоби абсурден характер, за момент сякаш храмът заприлича на каубойски бар и вратата се отвори с летящ старт като в стар уестърн. Зад гърба ми се чу тропане и глас на възрастен човек, който многократно надвишаваше по сила моите опити да изпея стихирите на „Благословен еси, Господи…“ Обикновено се старая да не обръщам внимание на такива неща, затова продължих с молитвата, но леко вдигнах децибелите, за да заглуша страничния шум. Дядото обаче никак не искаше да се предаде, тепърва щеше да се бори, за да стане център на внимание. Мина покрай мен, избута ме лекичко и с най-високия си глас започна да сочи един стол: „Ето тука искам да седна. Е тука, точно тука.“ Достигна желаната цел, тежко се стовари върху нея и се развика на някаква жена да му купи свещи – еди-колко си броя по еди-колко си стотинки. От панихидата вече нищо не ставаше. Затова се обърнах към него и малко изнервено попитах: „Всичко това не можеше ли да стане по-тихо?“ Дядото ме погледна смаяно и дори не ме удостои с отговор, а погледна към своята позната: „И тука ли се карат, бе? Значи и тука се карат… Как може такова нещо? А аз мислех, че поне тука мога да правя каквото искам.“ След това си грабна бастуна и също толкова шумно, както и при влизането, излезе, почти изритвайки вратата с крак. Продължете да четете Блажени плачещите →

Обикновено казват, че есента е тъжна. Че е скръбен сезон… Но ето Бог тази година каква есен ни прати. Говореща… Сякаш Сам Той ни проповядва. Схванахте ли какво искаше да ни каже? Продължете да четете Постна есен… →

На надгробната плоча на Яне Сандански пише: „Да живееш, значи да се бориш. Робът – за свобода, а свободният – за съвършенство“. А за какво се борим ние сега – в свободна и независима България? Питали ли сте се? Ежедневието не оставя място за такива въпроси. Потапя ги в море от банални отговори. Направо ми става отвратително като си помисля за дежурните празнични речи на “политически отговорните лица” и техните любими културтрегери. Почти съм изгубил надежда, че някой някога ще въведе глоба за изхабяване смисъла на думите… Продължете да четете Лунапарк на независимостта →

– Защо плачеш? Мислех, че големите не плачат, особено пък на филми за войната…
– Плача от щастие… И от притеснение…
– Защо от щастие?
– Защото съм си вкъщи!
– А защо от притеснение?
– Надявам се да те видя уволнен от казармата…
– Защо?
– За да умра спокоен!
– Нима е толкова страшно?! Разкажи ми…
– Няма да ти разкажа! Не бива да знаеш, не бива да имаш дори думи, за това, което аз съм видял… Просто искам да те видя уволнен, това е! Продължете да четете Бездумие →