1 Неделя след Неделя подир Въздвижение – Лука 5:1-11
„Веднъж, когато народът се притискаше към Него, за да слуша словото Божие, а Той стоеше при Генисаретското езеро, видя два кораба, които стояха край езерото; а рибарите, излезли от тях, плавеха мрежите. Като влезе в един от корабите, който беше на Симона, помоли го да отплува малко от брега и, като седна, от кораба поучаваше народа. А когато престана да говори, рече Симону: отплувай към дълбокото, и хвърлете мрежите си за ловитба. Симон Му отговори и рече: Наставниче, цяла нощ се мъчихме, и нищо не уловихме; но по Твоята дума ще хвърля мрежата. Това като сториха, те уловиха голямо множество риба, та и мрежата им се раздираше. И кимнаха на другарите, които се намираха на друг кораб, да им дойдат на помощ; и дойдоха, и тъй напълниха двата кораба, че щяха да потънат. Като видя това, Симон Петър падна пред коленете Иисусови и рече: иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек. Защото ужас обвзе него и всички, които бяха с него, от тая ловитба на риби, хванати от тях, тъй също и Иакова и Иоана, синове Зеведееви, които бяха другари на Симона. И рече Иисус на Симона: не бой се; отсега ще ловиш човеци. И като изтеглиха корабите на брега, оставиха всичко и тръгнаха след Него.“ (Лука 5:1-11)
Продължете да четете Пак хвърлете
Много е полезно човек да се е научил да слуша. И разбира се, да се възползва от това, което е чул. Ето, например, ако ви предстои финансова сделка, вие ще попитате някой банкер как да постъпите. Ако сте поканени на голямо и скъпо парти, ще се посъветвате с някой моден дизайнер или експерт как е най-подходящо да сте облечени, как трябва да танцувате или да се държите, за да се представите добре и спрямо етикета. А вижте, в духовния живот (често) си мислим, че можем да минем ей така, без да слушаме никого. Някак си се предполага, че знаем всичко и лесно можем да се оправим сами. И при това сме уверени, че душата е много по-важна от тялото. А също и от битовите глупости, в които сме толкова внимателни. Христос пита: „Какъв откуп ще даде човек за душата си?“ (Мат. 16:26), дори и да е придобил целия свят. 
Един от най-несправедливите ропоти на съвременните българи е за това, че сме се родили точно на Балканския полуостров и точно в тази държава. „Какви заплати вземат в Западна Европа, каква мъдрост има на Изток… Пък ние сме захвърлени на кръстопътя на цивилизациите, сякаш осъдени да водим едно мизерно съществуване…“ – ето така говорят. Тази логика стига до абсурдни крайности. Някой си дори „откри“ в Православието причината за лошия ни живот. Всички страни от католико-протестантския свят имали висок стандарт на живот… Но не и православните. Ето какви сме… Дори критерият ни за духовен живот се измерва в пари и материални придобивки. А на Балканите пари няма… 
Когато стоиш по цял ден в храма можеш да се срещнеш с всякакви хора. Включително и с такива, при които всеки опит за катехизация се превръща в театър на абсурда. Например, влиза веднъж едно момче (по-скоро млад мъж) с интелигентен вид и някак притеснено попита:
Има едно изречение, което често обичаме да повтаряме: дошли са последните времена, днешното време е оскъдняло откъм святост, любовта е започнала да изстива у мнозина. Ние, съвременните хора, много обичаме да предявяваме претенции към любовта – изстинала или не. Към любовта на другите… И рядко става дума, в мислите ни или в разговорите с другите, за собствената ни любов, за това какво излъчва тя… Има ли я, няма ли я… Един от белезите, по които това личи, е отношението ни към светците. Измежду тях като ярък светилник сияе светейшият патриарх Евтимий Търновски. 