Архив за етитет: свещеници

Проповедникът

Той от дете е свикнал да беседва със себе си и да не премълчава нищо. А когато са го питали какъв ще бъде, когато порасне, му ставало горещо… Понеже никой не може да ти отговори: “Като голям аз ще кървя, а сърцето ми ще стане къща, в която да намират супа странниците, които светът замерва със снежни топки.” Никой не мечтае за това, то се ражда като отговор на безперспективността на вътрешните диалози. Бог ти го казва. И именно в това е талантът, а не в реденето на думите. Думите се въртят във вените и чакат болка, за да станат видими… Продължете да четете Проповедникът

Лествици разни

Променливостта на времето е шанс и проклятие за гъвкавия… 

Лествицата към Рая не е единствената стълба на света. Врагът на всичко е измислил и предложил свое менте. Затова и светът има своя “лествица” към просперитета, към “земния рай”, за който всеки е чувал, но никой не го е виждал… И все пак – търсачи много. 

Учат те още от малък: животът е един, не го изпускай от ръцете си. И ти казваш на проклетата съвест да млъкне. Желязото се кове докато е горещо. А устата на съвестта трябва да бъде затворена, докато си млад. Да свикне да преглъща… Тук се наведеш, там те спонсорират… “Важното е да си наше момче… Ще ти свършим услуга… Ще те приемем сред нас… Искаш ли да се дообразоваш при наши специалисти… О, парите не бива да спират талантлив човек като теб… Не се бой, ще ни върнеш с някоя дребна услуга…” Така си върви животът, а птичето (ако изобщо е птиче) каца на рамото ти…  Продължете да четете Лествици разни

Три истории с Ушакис

18.08.2021 г.

Заговорихме се днес с моя приятел – стария гробищен аристократ Ушакис. 

– Е, как я карате там, зад оградата? – попита ме. 

Макар и никога да не е излизал от Малашевския парк, той не пропуска да се поинтересува за хората, които живеят извън него. Много е любезен.

– Ами… – зачудих се какво да му отговоря. – Караме я някак като постоянно се караме…

Получи се странен израз. Разсмяхме се.

– И за какво се карате? – поинтересува се.

– Кой политик спазва закона и кой го нарушава…

– Закона? Имаш предвид Божия закон, нали?

– Не, човешкия… Конституцията и някои други…

– Добре, но за Божия питате ли ги?

– Не ги питаме…

Хвърли ми поглед, изпълнен със смесица от възмущение и съчувствие. После продължи с топъл тон, който обикновено се използва към не особено интелигентни събеседници:

– Но помисли, моля те! Ако не спазват законите на Всемогъщия, как ще спазват законите на немощните? Вярно е, че е трудно да вървиш по Божия път, че всеки греши. Но поне трябва да се пита ще се стараят ли да правят каквото могат, за да изпълнят предписаното в Евангелието. Поне това питате ли ги?

– Не ги питаме!

Усетих, че започна да се ядосва:

– Сега ми кажи, че изобщо не ги питате дали вярват в Бога?!

– Не ги питаме!

Поклати глава:

– Но защо?

– Не се питат такива неща. Не е коректно. И според мнозина не е важно!

Тук вече се опули втрещено: 

– Не е важно ли? Ми кое е важно?

– Програмата, езиците и къде е завършил.

– Вие сте напът да завършите, не само политиците! – поклати огромните си уши и продължи. – Не питате дали вярва в Евангелието, а питате за програми… Честно, не сте много умни… После: “Караме се.” Кажи ми пак за какво се карате?

– Например за това редно ли е човек да управлява, ако има и втора Родина.

Явно не спирах да го изумявам: 

– Всеки човек има втора Родина! Това е мястото, където е роден на земята…

Сега пък беше мой ред да се изненадам: 

– Как така? А коя е първата?

Почеса се с лапа по главата и започна да обяснява: 

– Днес какъв празник е?

– Почитаме св. Иоан Рилски! Покровителят на българите!

– Именно! Я си спомни какво отговорил той на пастирите, които първи го намерили и го попитали кой е и откъде е. Казал им: “Моят дом, според апостола, е на небесата, откъдето чакам Спасителя, а отечеството – Горният Иерусалим. А кое отечество или град ме отгледа тук не вам е дадено да знаете.” Сега разбра ли? Преподобният живял първо по законите на Небесното си Отечество, а после и по земните. И като придобил Рая, станал застъпник и на земните си съграждани. Дори приживе съветвал царя как да управлява добре, а владетелят благоговеел пред него. А пък който не счита за свое първо отечество Горното Царство, сещаш ли се накъде се е запътил, коя е дестинацията, към която ви води? Сега разбра ли защо винаги трябва да питате политиците вярват ли в Бога? И ще се опитват ли да ви управляват според Неговия закон?

– Ох… – измрънках. – Ние тук говорим за по-прости неща. За Канада… За пари…

– Сигурно едно куче трябва да ви го каже… Човек, който само за „по-прости неща“ мисли, какъв е? Или за непростите неща ще мислите като дойдете тук, от тази страна на оградата? Но тогава ще е късно… Ще сте загубили всичките си родини накуп. А истинската може и да не получите…

***

19.08.2021 г.

Последният разговор с моя приятел – стария гробищен аристократ – ми беше много интересен. Затова специално отидох при него, за да го продължа. 

– Хей, Ушакис, – подвикнах му – идвам да си говорим за закони. 

– Пак ли? – засмя се. – Не очаквах да е останало нещо неясно. 

– Само щрих към казаното преди, просто ми е любопитно. В интернет се върти един текст, който започва с това, че в канадската конституция пише, че “всеки гражданин на страната има право на стремеж към щастие.” Как мислиш, не е ли хубаво това? Можем да си вземем някой… Хм… Да го наречем “агент на щастие”, който да го донесе и у нас…

Паркът се огласи от добродушен кучешки смях. И то не за кратко. Накрая чак очите на Ушакис се насълзиха. Успя да ги избърше с лапа и опита да бъде поне малко сериозен:

– Щастие, казваш! Тичането след тази вечно изплъзваща се химера, оковано в закон? Все пак вие сте щури хора. И какво е щастие, би ли ме осведомил?

– Е… – промърморих. – Това всеки го знае.

Всъщност, не очаквах този въпрос и просто печелех време. Но той беше неумолимо настъпателен:

– Нищо, бе! Ти ми кажи. Какво е?

Ха сега… Пак замръкнах: 

– Еми… Да ти е спокойно. Да имаш хубава работа. Добра жена. Бърза кола. Магазините да са пълни. Силно кафе сутрин. Бира с приятели вечер. Такива неща. Общо взето – да си доволен от себе си! Не е ли хубаво?

Пак трябваше да изчакам поне двуминутния му смях.

– Когато бях малко кутре, някакви хулигани пееха така: (за моя изненада изведнъж започна да рапира) “Нека да е лято, пак да пия текила на кей, като Касиус Клей, с мене чупи мавзолей…” Това ли да разбирам под щастие? 

Ядосах се: 

– Хайде стига се лигави, кажи какво му е лошото? 

Този път Ушакис наистина стана сериозен: 

– Защо питаш мен? Питай тези, които лежат тук – покойните! От какво почиват те, да не би да е от стремеж към щастие? 

– Добре знаеш, че за разлика от теб, аз не мога да говоря с тях. 

– Не можеш! Не можете… Просто защото не искате да ги чуете… Добре, ще ти кажа какво мисля. Вашата конституция е много по-добра. 

– Нашата? – не повярвах на чутото. – Нашата посредствена конституция да е по-добра от канадската? И то точно в тази й част? 

– Дааа! – поклати глава уверено той. – Не помниш ли какво пише в нея? “Традиционната религия в Република България е източноправославното вероизповедание.”

– И? Какво общо има това? 

Ушакис седна, за да му е по-удобно. Очевидно разбра, че е нужно по-дълго обяснение:

– Слушай сега! Щастието в този вид, за който говориш, е преходна категория. Няма лошо в него, но за духовно същество, каквото е човекът, то е недостатъчно. Вие сте създадени за вечността. За да станете подобни на Бога. Да Го обикнете. Него и ближния. Тази любов понякога се калява в изпитания, в битки, в борби, в себепонизяване. В ситуации, които по човешки изглеждат тежки. Но не в лекия живот е щастието. Влез в храма и виж стенописите. Хората, изобразени на тях, са били нещастни, ако мерим с вашия аршин. Но, кажи ми, има ли някой, който да е бил по-щастлив от тях? И сега, и вовеки. Те са имали корена на щастието – стремеж към Вечно Живия Бог. Тяхната радост не е вятърничава. А постоянна, утешителна и непрекъснато нарастваща. Защото произлиза от Всебогатия и Милостив Христос. Всеки детайл от живота може да бъде превърнат в щастие, стига да бъде подчинен на виждащата вяра. И това щастие може да расте, докато се превърне в нещо много по-голямо – в истинско небесно блаженство. И то още тук, на земята. Разбираш ли? Не само на Небето, но и още тук. И обратно: онова, на което често се уповавате – бизнес климат, икономически растеж, политически програми, забогатели по света лидери – само по себе си няма потенциал да роди щастие. Защото щастието е у Бога и без Бога не може да се постигне. Каквото и да дадеш за ядене, пиене и удовлетворяване на човека, то в крайна сметка ще се окаже празно, ако в него няма вечност. Вечността е и в малките неща, и в малките крачки, които могат да се окажат начало на големи победи. 

Помълчахме. После той завърши речта си: 

– И тъй! Ето отговорът на въпроса ти. Вашата конституция е по-добра. Защото дори в нея се чува гласът на предците ви. Глас, който сте престанали да слушате. Но който вика и сега към вас: “Българинът по традиция е призван към щастие в Христа”. Иначе казано – към блаженство. А за него в други страни дори не подозират, защото не знаят нищо за Православието. Затова вие трябва да изнасяте “агенти на щастие”, а не да внасяте. Но преди това трябва да си спомните кои сте! 

Обърна се към храма в знак на потвърждение на думите си. 

Ушакис – конституционалиста!

***

21.08.2021 г.

Видяхме се и днес с моя приятел – стария гробищен аристократ Ушакис. Заговорихме се за разни сериозни неща. Между тях намерих повод и да го попитам: 

– Как мислиш, защо не идва промяната? 

– Задръстила се е! – отговори ми без колебание. 

– Къде? На кръстовището на Орлов мост има протест ли? – опитах да съм оригинален. 

Наведе глава: 

– Не, на кръстовището в сърцата ви е протестът. И блокира движението на всяка промяна. 

– Какво имаш предвид? 

Помълча малко, за да размисли дали си струва да говори. Накрая все пак продължи: 

– Когато човек храни куче, то помни добрината и почита благодетеля си. Дотук ясно ли е? 

– Ясно! – все още не разбирах накъде бие. 

– Хората, които нямат памет за благодетелите си, не могат да предизвикат никаква добра промяна. Тя бива блокирана от неблагодарността. Промяната изисква благородство, което да е голямо поне колкото това на кучетата. Разбираш ли?

Разговорът стана обиден…

– Не! – подхвърлих намусено. 

– Защото нямаш памет! Затова не е разбираш! Какъв ден е днес? Кой светия почитаме? 

– Св. Симеон Самоковски.

– Именно него. Покровител на българите. Символ на техния стремеж към свобода и добра промяна. Мъченик с вериги, вместо с епископски омофор. Обесен в центъра на София. Висящ като Божий полюлей над сънародниците си. Помните ли как почетохте паметта му миналата година, искайки промяна? Бесехте чучела… Пак в центъра на София. И когато ви казваха, че това не е правилно, още повече се ожесточавахте. 

– Ушакис, това беше символ. Почти го бях забравил. 

– Да, символ на това, че желаете да се уподобите на палачи. Като тези, които измъчиха и убиха онзи, който се моли за вас пред Бога и лесно може да ви изпроси от Него велики милости…

– Дори не сме помисляли, че ще излезе така…

Ушакис сведе още по-ниско глава. 

– Не мислите. Не помните. Не благодарите. Просто искате промяна… И от какво да се роди тя? Една година по-късно се изненадвате: “Олеле, няма я промяната!”

– Но разбери ни…

Прекъсна ме: 

– Не ви разбирам. Ние – кучетата, не сме като вас!

Някога…

Признавам, че ми е малко мъчно за миналото. Ще кажете, че беше вчера… А все едно е било преди 100 г. Един друг свят, в който всичко беше различно. Иска ми се да ви припомня за него, преди да са ви казали, че той никога не е съществувал.

Някога мъжете бяха просто мъже. Те вдъхваха топлина и усещане за дом. Не си позволяваха да треперят. Не и пред другите. Не и пред жените. Мъжете бяха стълбове, на които да се опреш дори до смърт. А ако си дете, можеше да се скриеш в шепите им и оттам да се плезиш на злия свят. Ако щете ми вярвайте, на тях дори не им и хрумваше да бъдат крадци или подлеци. Беше въпрос на вътрешен принцип. Продължете да четете Някога…