Има едни невидими червени линии, които не бива да бъдат преминавани. Пресичането им превръща кроткия във воин, смирения – в заповядващ, тихия – в крещящ. Има неща, които не могат да бъдат приети спокойно. Има предизвикателства към равнодушието, които трябва да бъдат последвани. Има…
Има ли? И кои са нашите невидими червени линии, които могат да изгонят институционалната полярна зима от сърцето на България? Парите? Не са парите. Взеха ги, видяхте, че нищо не стана. И без пари се живее някак. Родината? Някои софийски квартали изглеждат като след война. Да не говорим за селата. В България имало ли е война? Или съм пропуснал нещо… Някой ни е обстрелвал с безчувствеността си. Направо ни е премазал.
Родителите… Нямат време. Трябва да работят. Я за хляба, я за да станат успешни. Египтяните давали много работа на иудеите, за да забравят за Бога.
Добре, поне децата могат ли да бъдат наречени невидима червена линия? Българинът може да е всякакъв, но децата си обича. Така казват. А душата си обича ли? Чудя се как всички се правим, че не забелязваме проблема. Душите на децата ни са в зловеща опасност. В почти всяка детска градина, в почти всеки начален курс надзърта я йога, я паневритмия, я секта, а напоследък и някоя камера в тоалетната… Крадци на детски души и тела. И ние какво? Свикнахме. Нормално е. Дойдоха една шепа “нормални” и ни обясниха, че основният проблем е във вероучението. Че децата не трябва да знаят за Христос. Иначе за Буда, Вишну, Дънов и кой ли още не – няма проблем. Намира се финансиране за всякакви лами и гурута. Защото са куул. Защото са над нещата. Защото са духовни. Защото са екологични. Защото не са традиционни. Не са досадни. Не са скучни. Не са…
Знаете ли какво стана с нас? Тези нови “нормални” ни надвикаха. Купиха ни. Излъгаха ни. Преодоляха болката ни. Инжектираха ни равнодушие. Прецакаха ни. И събират децата като стока от хипермаркет. Продават я. Продават душите им. Продават телата им. С нас се случи това, което пише в Псалтира: “…но се смесиха с езичниците и се научиха на техните дела… и принасяха синовете си и дъщерите си жертва на бесовете; проливаха невинна кръв, кръвта на синовете и дъщерите си, които принасяха жертва на ханаанските идоли, и земята се оскверни с кръв; оскверниха се с делата си, блудстваха с постъпките си. И разпали се гневът на Господа против Неговия народ, погнуси се Той от Своето наследие…” (Пс 105:35, 37-40)
В злополучната петроханска секта, (или както там коректно я наричат) са си имали стая-капище. Провеждали са всеки ден по няколко часа духовни практики. Но иначе, докторант по богословие се похвали, че двадесет пъти бил ходил в тая хижа, познавал и покойния лама и всичко било наред. Що за човек трябва да си, за да мислиш, че всичко е наред в това капище? Какво сърце трябва да носиш? С какви очи трябва да гледаш? Богослов! Християнин!
Пари им пращали. А не се ли сетихте, че имат нужда от духовна помощ? Няма как да се сетят, защото самите спонсори са духовно бедстващи. И сега, когато дойде смъртта, взе и едно дете, никой не е виновен. Колко деца трябва да умрат, за да станем ревностни по отношение на духовното и телесно здраве на децата си? Колко? 5? 10? 20? Кажете колко? Къде е тънката червена линия, в която ние ще надвикаме новото “нормално”? И ще му кажем: “Махайте се от детските градини с порочните си духовни практики!” Кой е моментът, в който ще се сетим да повторим думите на свети пророк Илия: “Нима у Израиля няма Бог, та сте тръгнали да питате Веелзевула, акронското божество?” (4Цар 1:3) Нима в България няма Бог, та ми влачите и легитимирате всякакви носители на бесовски учения? Или като минимум се правите, че не ги забелязвате.
Обаче… Има известна безнадеждност в ситуацията, в която се намираме. Поне да чувахме искрена православна проповед, която да е алтернатива. Но “няма вече пророк и няма с нас никой, който да знае, докога ще трае това.” (Пс 73:8) От първия по чест православен престол, който трябва да бъде фенер и да разпръсква Божията светлина за всички ни, се чува: “В центъра на всяка религиозна традиция стои самото свещено – върховната абсолютна реалност, която се изразява по различни начини – като Бог, Аллах, Брахман или като лъчезарна пустота. Тази реалност не е абстрактен принцип, а основа на общността на битието, която обединява всички неща чрез любов, състрадание и милост.” Сега да ми обясни тоя “пръв без равни” как се обединява светата Литургия с лъчезарната пустота на Петрохан? Лъчезарната пустота, която убива и тела, и души! Ще се опустошаваме ли до смърт? Аз, като обикновен свещеник, какво да казвам на родителите? Да се безпокоят ли или да не се безпокоят? Да не би в България и по света всичко да е наред, пък аз излишно да се напрягам?
Сега обвиняват хората по социалните мрежи, че говорят без да са компетентни. Компетентни или не – не ги упреквам. Не разбирате ли? Те викат по този начин за помощ. Какво друго им е останало, като всички “компетентни” мълчат, лъжат или си вършат работата зле. А противниците на децата им изпращат една след друга своите словесни ракети – добре организирани и добре платени.
Не разбирате ли, че работата е станала на живот и смърт за цяла България? И то въпрос на вечен живот и на вечна смърт. Душата на България я разстрелват хладнокръвно. На колене. Вероятно и със смях… И това ще се случи, ако не превърнем виковете си на болка в молитва. Само с дране по площадите не става. Пробвахме десетки пъти. За какво ли не. И ако ние, които имаме благословението от Бога да говорим за Него, продължаваме да мълчим и да се правим, че това нас не ни засяга… Е, винаги можем да изпеем на нечие опело “со святими упокой”, даже и на такива от лъчезарната пустота. Дето се вика, няма да е за пръв път. Само един въпрос е останал – когато погребваме България, кой ще плати опелото…
Минавам днес покрай едно лъскаво заведение. Външната му част оградена с храсти. А по тях огромни паяжини. В първия момент не се сетих защо е това. Но като погледнах в дворчето, всичко ми се изясни. Близо до най-хубавите маси – о, забавление на забавленията – стоеше изправена кукла на смъртта. Както си трябва – озъбена, с коса… А до нея – капак от ковчег.
Видяхме се и днес с моя приятел – стария гробищен аристократ Ушакис. Щом ме съзря, той се приближи, подаде ми лапа и викна приповдигнато:
Видяхме се и днес с моя приятел – стария гробищен аристократ Ушакис. Този път реших аз да задам въпроса, с който обичайно той ме посреща. Щом го наближих, изстрелях: