Видяхме се и днес с моя приятел – стария гробищен аристократ Ушакис. Изглеждаше замислен. Поздрави ме разсеяно.

– Случило ли се е нещо? – попитах го. 

– Все още не, все още не! – промърмори машинално. – Но… вероятно ще се случи. Не го искаме, но сме готови да го посрещнем… 

– Успокой се и ми обясни! – повиших глас.

Най-после привлякох вниманието му. Обърна се към мен и взе да върти очите си налудно:  Продължете да четете Глобалното гробище →

Моят приятел, старият гробищен аристократ Ушакис, ме посрещна още отдалеч с любимия си въпрос:

– Е, как сте там, отвъд оградата? 

Разказах му накратко какво се случва. Описах му как точно в оградите е работата. Готвим се да събаряме стари заграждения, да засипваме могили с пръст и върху тях да строим пътища. А после да крачим върху костите на предците си, хванати за ръка. И целите намазани с олио, за да се изплъзнем (при първа възможност) лесно един от друг, понеже изобщо не се понасяме, но обстоятелствата го налагат. Накрая събрах останалите си сили и го попитах:  Продължете да четете Само на живи →

– Е, как сте там, отвъд оградата? – попита ме моят приятел, старият гробищен аристократ Ушакис.

– И аз все още не мога да си обясня как сме? – отвърнах.

– О, ще си обясниш ти, ще си обясниш и хоро ще играеш! – рязко изкомандва той.

– Не може ли поне веднъж да ми спестиш отвратителния си хумор?! – кипнах.

Изгледа ме с миролюбивите си кучешки очи:

– Добре, извинявай, не се стърпях! Какво толкова има за обяснение?! Нима с вас се е случило нещо ново, нещо неочаквано? И друг път съм ти казвал, че човек не прави избора си в един ден. Той просто изразява това, което е станал, чрез многобройните си избори за нещата, които са по-важни от политиката… Продължете да четете Магистрала за един ден →

През последните дни много приятели ми писаха разтревожени, че не могат да си обяснят случващото се с нас. Споделих, че и аз съм объркан и нямам подходящи отговори. Затова някои от тях предложиха да напиша писмо на моя приятел – стария гробищен аристократ Ушакис, с молба да ни помогне да се ориентираме. Така и направих. Писах му накратко за последните новини отвъд оградата. И поисках да ни каже мнението си. Но не по обичайния си завъртян начин, а просто и достъпно. Точка по точка. Така и така, защото така и така… Не чаках дълго. Ето това ми е изпратил: Продължете да четете Изяж това писмо →

Този път моят приятел – старият гробищен аристократ Ушакис – ме посрещна странно. Изтича до мен и започна нахално да души чантата ми. Едновременно с това си мрънкаше под носа:

– Я?! Какво има тук? Какво, де? Я, дай да видя!

Дръпнах се нервно:

– Остави ме! – подвикнах. – Не ми е до твоите игри. Тъжен съм и съм уплашен! Продължете да четете Чиба! →

Някои новини леко ме стресираха. Затова отидох за съвет при моя приятел – стария гробищен аристократ Ушакис. Разказах му накратко какво се случва отвъд оградата. Сигурно се сещате, че той помълча известно време. После заговори:

– Знаеш ли как се опитомява куче? Не е лесна работа. Каквото и да му казваш, види ли поле за бягство, не го търси повече. Затова първо го държат затворено вкъщи. Така постепенно се примирява с командите на стопанина. И че четирите стени са неговият обичаен свят. Въпреки това се радва, когато го изведат навън. И пак би драснало нанякъде. Затова му слагат каишка. Тя е неприятна. Дърпа го, души го, понякога хапе със зъби, опитва да я скъса. Но полека свиква. Идеята на дресировката е да го накараш само да ти носи каишката, за да му я сложиш. Да маха с опашка, да се чувства щастливо от това, че ще го вържеш. Когато това стане, работата е свършена. И скоро ще може съвсем без каишка. Тя се пренася в главата на кучето. И то върви там, където му кажеш, на определеното разстояние, без да го връзваш. И ако случайно се разсее по нещо навън, достатъчно е да го повикаш и ще притича. При всичко това, четириногият чувства, че е свободен и сред приятели. Защото го хранят добре и от време на време дори го галят. Водят го редовно на ветеринар. Дават му профилактично хапчета за обезпаразитяване, за да не пипне някоя лоша болест. Това е здрава кучешка радост.

– Ама, Ушакис, аз питах за нещо съвсем друго! – подхвърлих ядосано.

Но той вече беше набрал скорост в думите и не искаше да спира:

– Ако пък някой приближи хранещия го стопанин, започва да лае! Така се отблагодарява за килимчето в краката, на което спи… Но най-интересно е когато му хвърлиш пръчка. Така се разбира дали е опитомено докрай. Оставяш го да тича, а то взема дървото и го връща, за да му го хвърлят пак. И дори подскача във възторг…

Кипнах:

– Споделих ти сериозни проблеми, а ти ми дрънкаш някакви врели-некипели! Опитай да бъдеш сериозен!

Усмихна се горчиво:

– Винаги съм бил свободен. Избрах да живея тук, в центъра на гробищния парк, където домашните кучета не идват. В някаква степен аз съм много по-ограничен от тях! Но от своите желания, а не от каишки. Разбираш ли?! Сам съм избрал към какво да бъда привързан… Връзките на любовта ме държат все тук, около храма! Обичам да го гледам и затова обикалям наоколо. И къщичката ми е точно срещу него… Само за едно нещо ми е малко мъчно. Не мога да влизам в църквата, защото съм куче… Тя е направена за хората. Да се въздигат към Бога в нея. А вие можете да влизате в храма винаги, щом поискате. На вас никой не ви слага каишка! Нали?

Чак сега разбрах накъде бие. Този път аз мълчах. Но не за да си събера мислите. Просто не знаех какво да кажа… Той не ме остави, а повтори:

– Вие можете да влизате в храма винаги, щом поискате, нали? И никой не ви слага каишка?

Реших да гледам упорито встрани и да не отговарям. Но той се беше вторачил в мен. Накрая промълви:

– Харесвам те! Казват, че се свиква… Дано се паднеш при стопанин, който ти мисли доброто… Макар че… Ако не те пуска в храма, колко да е добро това, което ти мисли, човече…

Видяхме се и днес с моя приятел – стария гробищен аристократ.

– Ушакис, – подхвърлих му небрежно – винаги си говорим за нашите проблеми. Хайде веднъж темата да си ти. Кажи ми (например) от какво се страхуваш? Изглеждаш курназ куче. Видял си тук толкова страшни картини и въпреки това си спокоен, уравновесен. Останало ли е нещо, което да те плаши?  

Погледна ме изпитателно и помълча малко (според обичая си). Продължете да четете Ушакис и спрялата промяна →

– Утре е Съединение! Как ще празнувате? – попита ме моят приятел, старият гробищен аристократ Ушакис.

Зачудих се какво да му отговоря:

– Ами… Обиждаме се един друг, караме се, мразим се, делим се. Всеки срещу всеки. По всякакви поводи… Така ще празнуваме…

Той се засмя иронично:

– Е, гледай положително, поне в нещо сте единни! Продължете да четете Да превърнеш кръвта в гола вода →

Заговорихме се и днес с моя приятел – стария гробищен аристократ Ушакис.

– Е, как е там, зад оградата? – попита ме.

Обикновено се шегуваме. Но този път реших да съм откровен. А и имахме време за по-дълъг разговор.

– Хаос! – отвърнах. – Отвъд оградата цари хаос! В почти всеки аспект от живота…

– И как се борите?

– Ами… – заекнах. – Опитваме да подредим пак и пак… Да променим нещо към добро… Продължете да четете Живи ли сте? →