С всяка следваща година 24 май се отдалечава от смисъла си на празник за душите ни и се превръща в натруфена Задушница. Спомен за нещо, някого, някои… От които са останали само букви… Знаци, чрез които да изразяваме своята временност. А тя пък намира най-добро убежище в преводи на други езици…
Псуваме и кълнем Църквата на езика, който тя ни даде, за да служим на Бога с него. Крием от децата, че имат души. Стараем се да не разберат, че азбуката не е инструмент на ветровете, които днес карат тревите и човеците да се прегъват, а утре ги няма. Затъпяваме ги, за да не се сетят, че писмената е заради Писанието. Заради вечността! Че имаме книги заради Книгата! За да прочетем, че “Искони бе Слово…” Словото Божие, което ни даде блажения безкрай! Че имаме образование, за да очистим образа на Създателя в себе си! Че сме, за да познаем Светлината на света! Че цялата ни българска азбука е заради Алфата и Омегата – Христос. Продължете да четете А 24 май няма…
През последните дни почти осъзнахме, че причината за всяко бедствие е грехът. Повторихме го много пъти и се притеснявам, че има вероятност да профанизираме темата. Твърдим, че сме грешни. Промърморваме тихо два-три пъти или пишем във фейсбук: „Господи, помилуй“ и нещата се решават. Както се казва – чакаме Бог да действа. Той е наред. Ние нашето сме си го казали. Така няма да стане! 
В началото на всяка учебна година ме канят в кварталните училища на водосвет. Прочитам молитви за децата и преподавателите. После ги ръся със светена вода. А те се смеят, нямат търпение да се наприказват със съучениците си след дългата раздяла. Приятно е да си част от това. От новото начало, което дава този ден. Истински завладяваща гледка обаче са родителите на първокласниците. Не откъсват поглед от смутените си деца и заедно с това са пълни с гордост. Не, не говоря за гордостта, която е корен на всички грехове. А за онова чувство на благодарност, което те завладява, когато си успял да свършиш нещо наистина важно… 