Минути преди края… Стоях с един от опечалените пред прясно изкопания гроб. Чакахме да свалят ковчега от катафалката. На няколко метра от нас доволно махаше с опашка куче. Малко кафяво и много сладко. От тези, които, ако имаше как, би си взел вкъщи. Не ни обръщаше никакво внимание, защото ръфаше огромен кървав кокал. Някой подхвърли: “Не искам да знам чия кост гризе…” Избутах опечаления и застанах между него и гледката, докато пръстите му до кръв се впиваха в дървения кръст, който държеше… Истината е, че ми идеше да вия като гладно куче. Но не беше удобно. А и истинското куче не беше гладно… Продължете да четете Ще намери ли вяра? →