Първата стъпка

Днес много неща ме подтикнаха да пиша за първата стъпка. Границата, отвъд която започваме да се ломим и вече трудно можем да се съберем и слепим – цели, каквито сме били.

Бездната, на чийто ръб сме орисани да живеем, си има много имена. Тя, разбира се, ни се усмихва – бездните са безкрайно широки усмивки. В живота на всекиго идва миг, в който заставаме на прага на някаква бездна. Понякога стоим там дълго, колебаем се, борим се с онова милостиво «не», което нашите родители и наставници са ни завещали; понякога, въодушевени от лекомислието, което неизменно наричаме «смелост», дръзваме. Ей тъй. Че защо не? И широката усмивка на бездната с любов ни приема.

Първата стъпка е трепетна. Човек често пъти стои с неизказан трепет пред гибелен път.

Първата цигара. Сгърчената ни душа все още се противи. Но разликата между нас преди и нас сега е огромна и невидима: прагът е прекрачен. Първата стъпка е направена.

Първото опитване на наркотик. Мислим си, че все пак сме свободни – но невидимата верига е вече на шията ни. Да бъде тя невидима ни е нужно само още лекомислие. И то е винаги на разположение. След първата стъпка.

Първото и вечно изгубване на девствеността. Ура, вече сме като другите! И радостта от лекомисленото предателство към собствената цялост, към посвещението на единствения и единствената, които някой ден копнеем да обичаме всецяло (а не с недослепените парчета след първото строшаване)… Нашата свобода е силно накърнена – и то само след един праг. След първата стъпка.

Първата измяна е начало на многото измени. «Който е убил веднъж – пише проникновената познавачка на човешкото зло А. Кристи – лесно ще повтори.» И това е само защото първата стъпка е отстъпка. А една отстъпка вече е отворена врата. Пре-стъплението е преминаване чрез стъпка оттатък прага на доброто. За тези първи стъпки мисля – техен страж е страхът от които ни пречи не да изменим себе си, а да изменим на себе си. Защото първата стъпка отвъд добротата, чистотата, верността и душевния мир е преди всичко измяна спрямо себе си, потъпкване на личното ни достойнство…

Първата стъпка на дързост да осъдиш Църквата – да стъпиш встрани от нея, защото «даже и един епископ е цялата Църква». Тази е първата стъпка, която друг вече лесно ще повтори. Защото дързостта е победила благоговението и е помогнала на «смелостта» да застане на «пътя на изповедничеството». Причините, които се намират при първата стъпка, ще бъдат повторени от други причини – и от разкола ще излезат нови разколи. Историята се повтаря.

Добрите намерения. Добрите настроения. Достойната борба против скуката на доброто. Доброто като болест, доброто като зло, доброто като окови, които ни пречат… да бъдем себе си.

Затова трябва да боледуваме до първата стъпка, но да не я допускаме. «Претърпен – спасен», е казвала майката на Т. Г. Влайков.

Направим ли първата стъпка към греха – тя вече не е в наша власт. И ние сме обречени или да я повторим, или да се опитваме да слепим строшените парченца.

Ала има една древна японска поговорка: човешкото сърце е кристална чаша – разбиеш ли го, не можеш го слепи.

И то само защото е имало първа стъпка.