Не помня началото. А и няма значение. Филм за втората световна война. Не беше съветски. Вероятно на някоя от страните от соц. лагера. Бях момче. Хванах края му. Ако сте го гледали, подскажете ми…

Нацистите бяха разрушили и превзели някакъв град. В импровизиран арест измъчваха човек от съпротивата. Може и да е бил главният герой. Висеше на верига, гол до кръста. Целият в кръв. А около него бяха строени обикновени граждани. Заподозрени в съпричастност към изтезавания. Уплашени, че може да споделят участта му. Разпитваха ги дали го познават. Мълчаха. Отричаха, но не изглеждаха напълно убедителни.  Продължете да четете Решимост в очите →

Ревнив бог, горящо небе, роден в пламъци, шест стъпки висок… Дете, кой е твоят любим езически бог? Мило дете…

Несвързано ли говоря? Сега ще свържете всичко… 

Идва при мен вчера в храма един дребосък с баща си. Около 10-годишен. Не може да си напише домашното. Родителите му не знаят как да помогнат. Лелеее, казах си наум, само домашни не ме бяха карали да пиша на тия години… Обаче се оказаха прави хората да питат точно в църквата. Всяко дете в класа трябвало да подготви есе на тема “Кой е моят любим езически бог и защо”. А малкият е християнин. Знае “Отче наш…” Всяка неделя го водят на Литургия. Попитах го за кого е решил да пише. Отговори ми простичко: “За Арес”. Господи, помилуй! И защо? Промълви: “Кучето ми се казваше така.” Започнах да му обяснявам, че трябва да каже това, което мисли. Че няма любим езически бог, защото всички те са лъжа и измислица на бесовете. А Бог е само Един и обича Него! Детето обаче имаше проблем: “Всички ще ми се подиграват…” И това беше най-трудното. Да убедя един дребосък защо трябва да изтърпи подигравките. И защо те са неминуеми в живота ни в момента.  Продължете да четете ТЪПАН В СЕЛО НА ГЛУХИ →

Първи учебен ден. Гледах как децата влизат в школото под звуците на малка камбанка. Винаги е мило… Отиват да получат знания за света… А познание за Бога кога? Кога ще влязат в Църквата?

Този (наглед обикновен) въпрос придобива все по-драматична сложност. Да влязат, ама най-напред… В коя Църква? Ще кажете: “В едната света съборна (вселенска) и апостолска Църква.” Хубаво… И вярно… Но… В последните години разбрахме (от най-високо място), че имало много църкви. Не била една значи. С коя да се мечнат (какви думи, ей). С тая, дето им е по сърце, с тая, дето е най-куул, с тая, дето имат най-лъскави дрешки или пеят най-добре? С коя? Или няма значение… Пише ли “църква” – влизай! Всички сме братя… Важно е да си вярващ в общия смисъл… Продължете да четете Добър ден, църква да имате? →

Искам да ви споделя нещо, което считам за важно. И на което (сякаш) не се обръща достатъчно внимание. Човек не погива конкретно заради греховете си. За тях има покаяние. Всемогъщото покаяние може да победи всеки грях, всяка страст. Основният двигател на постепенната човешка погибел е липсата на сърце за Господа и ближния. Продължете да четете Думи без сърце →

Някой би казал, че житието на св. Илия е просто една история от миналото. Наистина поучителна, но все пак отминала. Това не е вярно. Животът и делото на великия пророк имат не по-малко отношение и към нас сега, както и към нашето бъдеще…

Знаем, че св. Илия е бил взет жив на небето, за да се върне в най-страшните времена на човешката история и да бъде Предтеча на Второто Христово пришествие. Ами ако се върне днес? Ние толкова роптаем, че живеем във време на духовен упадък. Така копнеем да видим истински праведник, обещаваме да го послушаме… Но ако праведник наистина се яви? Продължете да четете „НЕ АЗ СМУЩАВАМ ИЗРАИЛЯ…“ →

Плътското мислене винаги е ненавиждало Христос. Не само заради това, че Той е Истината, Която страстите пречат да бъде разбрана. Не само заради любовта Му, която не може да побере. Но и заради това, което Господ прави с човека. Начинът, по който го преобразява чрез благодатта Си. Затова плътското мислене ненавижда и светците. Враждува с тях и се старае да ги убие. Понеже светът на светците е красив и изобличава грозотата на страстите. Ако Божиите любимци ги няма, уродливото ще стане нормално. Животинското ще стане човешко. Компромисът ще стане любов. Хитростта ще стане разсъдливост. А оцеляването ще стане живот. Но светиите ги има. Макар и убити, макар и ликвидирани физически, те си пребъдват в добро. А Църквата ги посочва за пример. Затова войната срещу тях се премества върху паметта им. Плътският човек иска да забравим всичко красиво, за да спрем да му подражаваме. Продължете да четете Лицата от иконите →

Този текст е за нехайството. Започвам така, защото истинското му начало вече е изказано от Христо Смирненски: “Посветено на всички, които ще кажат: Това не се отнася за мене.” Помните “Приказка за стълбата” нали? Но всичко по реда си…

Гледах преди време как един премъдър мъж тълкува Евангелието. Наслаждавах се на поучението, така да се каже. Изведнъж не повярвах на ушите си. Когато трябваше да се обясни защо Иуда е предал Господа, той каза, че имало хипотеза, която ни разкривала, че този апостол всъщност бил зилот и от неразумна ревност предал своя Учител. Разбрахте ли сега това, което не сме и подозирали толкова години? И друг път съм ви споделял, че понякога в сериозни ситуации ми хрумват смешни асоциации. В повечето случаи свързани с песни. Може би не е правилно. Може би духовник не трябва да прави като мен, но се сетих за песен на Висоцки, която се казва “Една научна загадка или защо аборигените изяли Кук”. Та, там се пееше: “…Само че има и такова предположение, че Кук бил изяден от голямо уважение…” Излиза, че и с Христос станало така. Ето ви решена научна загадка. Че и богословска, на всичкото отгоре. Продължете да четете Предателство от уважение →

Знаеш ли за какво служи бракът? Ще кажеш: за радост и за да имаш деца. Не, това са последствия. Първичното е друго. Бракът е, за да знаеш! За да знаеш важните неща в живота! Тези, за които всички си задават въпроси…

Кои ли? Ами ето например на някого вярата е разклатена. Иска да се увери. Ако можех да видя Рая, с лекота бих копнял за него. Но Господ не ни го показва… Всъщност, показва ни го, не знаеш къде да гледаш! Можеш да видиш Рая в очите на жена си! Не си го търсил там, нали? Ако се вгледаш с душата си, ще видиш, че любовта няма край. Не остарява, не погрознява… Има своя вечен пристан. Каква красота е там, каква необятност, неизказано съвършенство… И всичко това, отразено в едни очи… Продължете да четете Да видиш Рая →

Откъде да предположа, че ще ти го пратят? Вероятно е трябвало да се сетя, но човек никога не е готов за подобно нещо… Да, един куршум променя всичко… Не се сбогувахме… Колко ли бих те прегръщал? Скъпи мой приятелю!

Когато се прибрах от погребението, си пуснах телевизора. Не исках да гледам, просто инстинкт на бягството от мислите. Даваха онази песен на Мими Иванова: “Вече свърши хубавото време”… Беше само психологически срив. Хубавото време предстои… Продължете да четете Зная един човек в Христа…  →

Човек греши! Не е болка за умиране! Паднал си, ударил си се… Може и да се обърне в полза. По-добре на земята, но смирен, отколкото с вирната глава. Ето, виж се, не си толкова специален, колкото си мислеше. И ти си като тези, които осъждаш, пред които се големееш. Грехът е като махмурлук – цепи те главата, едва се търпиш в кожата си. Но съществуват и духовни супи, ще се стоплиш с тях и ще се върнеш към нормалното. И ще си обещаеш, че повече няма да се напиваш до безпаметност… Странна дума е тази – безпаметност. Когато грешиш – светът сякаш започва от теб. И се върти бързо, докато накрая те събори. Продължете да четете До безпаметност →