Архив на категория: Отец Владимир Дойчев

Магистрала за един ден

– Е, как сте там, отвъд оградата? – попита ме моят приятел, старият гробищен аристократ Ушакис.

– И аз все още не мога да си обясня как сме? – отвърнах.

– О, ще си обясниш ти, ще си обясниш и хоро ще играеш! – рязко изкомандва той.

– Не може ли поне веднъж да ми спестиш отвратителния си хумор?! – кипнах.

Изгледа ме с миролюбивите си кучешки очи:

– Добре, извинявай, не се стърпях! Какво толкова има за обяснение?! Нима с вас се е случило нещо ново, нещо неочаквано? И друг път съм ти казвал, че човек не прави избора си в един ден. Той просто изразява това, което е станал, чрез многобройните си избори за нещата, които са по-важни от политиката… Продължете да четете Магистрала за един ден

Изяж това писмо

През последните дни много приятели ми писаха разтревожени, че не могат да си обяснят случващото се с нас. Споделих, че и аз съм объркан и нямам подходящи отговори. Затова някои от тях предложиха да напиша писмо на моя приятел – стария гробищен аристократ Ушакис, с молба да ни помогне да се ориентираме. Така и направих. Писах му накратко за последните новини отвъд оградата. И поисках да ни каже мнението си. Но не по обичайния си завъртян начин, а просто и достъпно. Точка по точка. Така и така, защото така и така… Не чаках дълго. Ето това ми е изпратил: Продължете да четете Изяж това писмо

Вкъщи

Попаднах (без да искам) на интервю с изтъкнат наш… Трябва да е писател. Поне като такъв го представя друг изтъкнат наш писател. Заел поза на стар неразбран мъдрец. Не съм го чувал. И мислено се зарадвах за това…

Какво може да сподели такъв (изтъкнат) човек във време на криза? Когато ближните му страдат, когато умират, когато са объркани, противопоставени, отчаяни, озлобени, уплашени… Предполагам, че се сетихте. Споделя по (не особено) изтънчен начин отвращението си от българския народ. Нарича го “селска мома на световния площад”. А България – “страна на врачките”, позволила си (моля ти се) да не харесва Истанбулската конвенция и Сорос… Продължете да четете Вкъщи

Чиба!

Този път моят приятел – старият гробищен аристократ Ушакис – ме посрещна странно. Изтича до мен и започна нахално да души чантата ми. Едновременно с това си мрънкаше под носа:

– Я?! Какво има тук? Какво, де? Я, дай да видя!

Дръпнах се нервно:

– Остави ме! – подвикнах. – Не ми е до твоите игри. Тъжен съм и съм уплашен! Продължете да четете Чиба!

Не ви слагат каишка, нали?

Някои новини леко ме стресираха. Затова отидох за съвет при моя приятел – стария гробищен аристократ Ушакис. Разказах му накратко какво се случва отвъд оградата. Сигурно се сещате, че той помълча известно време. После заговори:

– Знаеш ли как се опитомява куче? Не е лесна работа. Каквото и да му казваш, види ли поле за бягство, не го търси повече. Затова първо го държат затворено вкъщи. Така постепенно се примирява с командите на стопанина. И че четирите стени са неговият обичаен свят. Въпреки това се радва, когато го изведат навън. И пак би драснало нанякъде. Затова му слагат каишка. Тя е неприятна. Дърпа го, души го, понякога хапе със зъби, опитва да я скъса. Но полека свиква. Идеята на дресировката е да го накараш само да ти носи каишката, за да му я сложиш. Да маха с опашка, да се чувства щастливо от това, че ще го вържеш. Когато това стане, работата е свършена. И скоро ще може съвсем без каишка. Тя се пренася в главата на кучето. И то върви там, където му кажеш, на определеното разстояние, без да го връзваш. И ако случайно се разсее по нещо навън, достатъчно е да го повикаш и ще притича. При всичко това, четириногият чувства, че е свободен и сред приятели. Защото го хранят добре и от време на време дори го галят. Водят го редовно на ветеринар. Дават му профилактично хапчета за обезпаразитяване, за да не пипне някоя лоша болест. Това е здрава кучешка радост.

– Ама, Ушакис, аз питах за нещо съвсем друго! – подхвърлих ядосано.

Но той вече беше набрал скорост в думите и не искаше да спира:

– Ако пък някой приближи хранещия го стопанин, започва да лае! Така се отблагодарява за килимчето в краката, на което спи… Но най-интересно е когато му хвърлиш пръчка. Така се разбира дали е опитомено докрай. Оставяш го да тича, а то взема дървото и го връща, за да му го хвърлят пак. И дори подскача във възторг…

Кипнах:

– Споделих ти сериозни проблеми, а ти ми дрънкаш някакви врели-некипели! Опитай да бъдеш сериозен!

Усмихна се горчиво:

– Винаги съм бил свободен. Избрах да живея тук, в центъра на гробищния парк, където домашните кучета не идват. В някаква степен аз съм много по-ограничен от тях! Но от своите желания, а не от каишки. Разбираш ли?! Сам съм избрал към какво да бъда привързан… Връзките на любовта ме държат все тук, около храма! Обичам да го гледам и затова обикалям наоколо. И къщичката ми е точно срещу него… Само за едно нещо ми е малко мъчно. Не мога да влизам в църквата, защото съм куче… Тя е направена за хората. Да се въздигат към Бога в нея. А вие можете да влизате в храма винаги, щом поискате. На вас никой не ви слага каишка! Нали?

Чак сега разбрах накъде бие. Този път аз мълчах. Но не за да си събера мислите. Просто не знаех какво да кажа… Той не ме остави, а повтори:

– Вие можете да влизате в храма винаги, щом поискате, нали? И никой не ви слага каишка?

Реших да гледам упорито встрани и да не отговарям. Но той се беше вторачил в мен. Накрая промълви:

– Харесвам те! Казват, че се свиква… Дано се паднеш при стопанин, който ти мисли доброто… Макар че… Ако не те пуска в храма, колко да е добро това, което ти мисли, човече…

Ушакис и спрялата промяна

Видяхме се и днес с моя приятел – стария гробищен аристократ.

– Ушакис, – подхвърлих му небрежно – винаги си говорим за нашите проблеми. Хайде веднъж темата да си ти. Кажи ми (например) от какво се страхуваш? Изглеждаш курназ куче. Видял си тук толкова страшни картини и въпреки това си спокоен, уравновесен. Останало ли е нещо, което да те плаши?  

Погледна ме изпитателно и помълча малко (според обичая си). Продължете да четете Ушакис и спрялата промяна

А не до контейнера…

Неделя след Въздвижение – Марк 8:34-9:1

Докато вървиш из гробищата, често можеш да се натъкнеш на една потресаваща гледка. Разбира се, там потресаващите неща са много, но тази убягва на мнозина… Хората постоянно изхвърлят кръстовете на своите покойници, заменяйки ги с мраморни плочи. И понеже им е неудобно да ги забодат в някой контейнер, оставят ги отстрани. Както се прави със старо палто или износени обувки. Може пък на някой сиромах да му потрябва. Оставаш с впечатлението, че вече никой не иска кръстовете на своите предци… Продължете да четете А не до контейнера…

Да превърнеш кръвта в гола вода

– Утре е Съединение! Как ще празнувате? – попита ме моят приятел, старият гробищен аристократ Ушакис.

Зачудих се какво да му отговоря:

– Ами… Обиждаме се един друг, караме се, мразим се, делим се. Всеки срещу всеки. По всякакви поводи… Така ще празнуваме…

Той се засмя иронично:

– Е, гледай положително, поне в нещо сте единни! Продължете да четете Да превърнеш кръвта в гола вода

Живи ли сте?

Заговорихме се и днес с моя приятел – стария гробищен аристократ Ушакис.

– Е, как е там, зад оградата? – попита ме.

Обикновено се шегуваме. Но този път реших да съм откровен. А и имахме време за по-дълъг разговор.

– Хаос! – отвърнах. – Отвъд оградата цари хаос! В почти всеки аспект от живота…

– И как се борите?

– Ами… – заекнах. – Опитваме да подредим пак и пак… Да променим нещо към добро… Продължете да четете Живи ли сте?

Три истории с Ушакис

18.08.2021 г.

Заговорихме се днес с моя приятел – стария гробищен аристократ Ушакис. 

– Е, как я карате там, зад оградата? – попита ме. 

Макар и никога да не е излизал от Малашевския парк, той не пропуска да се поинтересува за хората, които живеят извън него. Много е любезен.

– Ами… – зачудих се какво да му отговоря. – Караме я някак като постоянно се караме…

Получи се странен израз. Разсмяхме се.

– И за какво се карате? – поинтересува се.

– Кой политик спазва закона и кой го нарушава…

– Закона? Имаш предвид Божия закон, нали?

– Не, човешкия… Конституцията и някои други…

– Добре, но за Божия питате ли ги?

– Не ги питаме…

Хвърли ми поглед, изпълнен със смесица от възмущение и съчувствие. После продължи с топъл тон, който обикновено се използва към не особено интелигентни събеседници:

– Но помисли, моля те! Ако не спазват законите на Всемогъщия, как ще спазват законите на немощните? Вярно е, че е трудно да вървиш по Божия път, че всеки греши. Но поне трябва да се пита ще се стараят ли да правят каквото могат, за да изпълнят предписаното в Евангелието. Поне това питате ли ги?

– Не ги питаме!

Усетих, че започна да се ядосва:

– Сега ми кажи, че изобщо не ги питате дали вярват в Бога?!

– Не ги питаме!

Поклати глава:

– Но защо?

– Не се питат такива неща. Не е коректно. И според мнозина не е важно!

Тук вече се опули втрещено: 

– Не е важно ли? Ми кое е важно?

– Програмата, езиците и къде е завършил.

– Вие сте напът да завършите, не само политиците! – поклати огромните си уши и продължи. – Не питате дали вярва в Евангелието, а питате за програми… Честно, не сте много умни… После: “Караме се.” Кажи ми пак за какво се карате?

– Например за това редно ли е човек да управлява, ако има и втора Родина.

Явно не спирах да го изумявам: 

– Всеки човек има втора Родина! Това е мястото, където е роден на земята…

Сега пък беше мой ред да се изненадам: 

– Как така? А коя е първата?

Почеса се с лапа по главата и започна да обяснява: 

– Днес какъв празник е?

– Почитаме св. Иоан Рилски! Покровителят на българите!

– Именно! Я си спомни какво отговорил той на пастирите, които първи го намерили и го попитали кой е и откъде е. Казал им: “Моят дом, според апостола, е на небесата, откъдето чакам Спасителя, а отечеството – Горният Иерусалим. А кое отечество или град ме отгледа тук не вам е дадено да знаете.” Сега разбра ли? Преподобният живял първо по законите на Небесното си Отечество, а после и по земните. И като придобил Рая, станал застъпник и на земните си съграждани. Дори приживе съветвал царя как да управлява добре, а владетелят благоговеел пред него. А пък който не счита за свое първо отечество Горното Царство, сещаш ли се накъде се е запътил, коя е дестинацията, към която ви води? Сега разбра ли защо винаги трябва да питате политиците вярват ли в Бога? И ще се опитват ли да ви управляват според Неговия закон?

– Ох… – измрънках. – Ние тук говорим за по-прости неща. За Канада… За пари…

– Сигурно едно куче трябва да ви го каже… Човек, който само за „по-прости неща“ мисли, какъв е? Или за непростите неща ще мислите като дойдете тук, от тази страна на оградата? Но тогава ще е късно… Ще сте загубили всичките си родини накуп. А истинската може и да не получите…

***

19.08.2021 г.

Последният разговор с моя приятел – стария гробищен аристократ – ми беше много интересен. Затова специално отидох при него, за да го продължа. 

– Хей, Ушакис, – подвикнах му – идвам да си говорим за закони. 

– Пак ли? – засмя се. – Не очаквах да е останало нещо неясно. 

– Само щрих към казаното преди, просто ми е любопитно. В интернет се върти един текст, който започва с това, че в канадската конституция пише, че “всеки гражданин на страната има право на стремеж към щастие.” Как мислиш, не е ли хубаво това? Можем да си вземем някой… Хм… Да го наречем “агент на щастие”, който да го донесе и у нас…

Паркът се огласи от добродушен кучешки смях. И то не за кратко. Накрая чак очите на Ушакис се насълзиха. Успя да ги избърше с лапа и опита да бъде поне малко сериозен:

– Щастие, казваш! Тичането след тази вечно изплъзваща се химера, оковано в закон? Все пак вие сте щури хора. И какво е щастие, би ли ме осведомил?

– Е… – промърморих. – Това всеки го знае.

Всъщност, не очаквах този въпрос и просто печелех време. Но той беше неумолимо настъпателен:

– Нищо, бе! Ти ми кажи. Какво е?

Ха сега… Пак замръкнах: 

– Еми… Да ти е спокойно. Да имаш хубава работа. Добра жена. Бърза кола. Магазините да са пълни. Силно кафе сутрин. Бира с приятели вечер. Такива неща. Общо взето – да си доволен от себе си! Не е ли хубаво?

Пак трябваше да изчакам поне двуминутния му смях.

– Когато бях малко кутре, някакви хулигани пееха така: (за моя изненада изведнъж започна да рапира) “Нека да е лято, пак да пия текила на кей, като Касиус Клей, с мене чупи мавзолей…” Това ли да разбирам под щастие? 

Ядосах се: 

– Хайде стига се лигави, кажи какво му е лошото? 

Този път Ушакис наистина стана сериозен: 

– Защо питаш мен? Питай тези, които лежат тук – покойните! От какво почиват те, да не би да е от стремеж към щастие? 

– Добре знаеш, че за разлика от теб, аз не мога да говоря с тях. 

– Не можеш! Не можете… Просто защото не искате да ги чуете… Добре, ще ти кажа какво мисля. Вашата конституция е много по-добра. 

– Нашата? – не повярвах на чутото. – Нашата посредствена конституция да е по-добра от канадската? И то точно в тази й част? 

– Дааа! – поклати глава уверено той. – Не помниш ли какво пише в нея? “Традиционната религия в Република България е източноправославното вероизповедание.”

– И? Какво общо има това? 

Ушакис седна, за да му е по-удобно. Очевидно разбра, че е нужно по-дълго обяснение:

– Слушай сега! Щастието в този вид, за който говориш, е преходна категория. Няма лошо в него, но за духовно същество, каквото е човекът, то е недостатъчно. Вие сте създадени за вечността. За да станете подобни на Бога. Да Го обикнете. Него и ближния. Тази любов понякога се калява в изпитания, в битки, в борби, в себепонизяване. В ситуации, които по човешки изглеждат тежки. Но не в лекия живот е щастието. Влез в храма и виж стенописите. Хората, изобразени на тях, са били нещастни, ако мерим с вашия аршин. Но, кажи ми, има ли някой, който да е бил по-щастлив от тях? И сега, и вовеки. Те са имали корена на щастието – стремеж към Вечно Живия Бог. Тяхната радост не е вятърничава. А постоянна, утешителна и непрекъснато нарастваща. Защото произлиза от Всебогатия и Милостив Христос. Всеки детайл от живота може да бъде превърнат в щастие, стига да бъде подчинен на виждащата вяра. И това щастие може да расте, докато се превърне в нещо много по-голямо – в истинско небесно блаженство. И то още тук, на земята. Разбираш ли? Не само на Небето, но и още тук. И обратно: онова, на което често се уповавате – бизнес климат, икономически растеж, политически програми, забогатели по света лидери – само по себе си няма потенциал да роди щастие. Защото щастието е у Бога и без Бога не може да се постигне. Каквото и да дадеш за ядене, пиене и удовлетворяване на човека, то в крайна сметка ще се окаже празно, ако в него няма вечност. Вечността е и в малките неща, и в малките крачки, които могат да се окажат начало на големи победи. 

Помълчахме. После той завърши речта си: 

– И тъй! Ето отговорът на въпроса ти. Вашата конституция е по-добра. Защото дори в нея се чува гласът на предците ви. Глас, който сте престанали да слушате. Но който вика и сега към вас: “Българинът по традиция е призван към щастие в Христа”. Иначе казано – към блаженство. А за него в други страни дори не подозират, защото не знаят нищо за Православието. Затова вие трябва да изнасяте “агенти на щастие”, а не да внасяте. Но преди това трябва да си спомните кои сте! 

Обърна се към храма в знак на потвърждение на думите си. 

Ушакис – конституционалиста!

***

21.08.2021 г.

Видяхме се и днес с моя приятел – стария гробищен аристократ Ушакис. Заговорихме се за разни сериозни неща. Между тях намерих повод и да го попитам: 

– Как мислиш, защо не идва промяната? 

– Задръстила се е! – отговори ми без колебание. 

– Къде? На кръстовището на Орлов мост има протест ли? – опитах да съм оригинален. 

Наведе глава: 

– Не, на кръстовището в сърцата ви е протестът. И блокира движението на всяка промяна. 

– Какво имаш предвид? 

Помълча малко, за да размисли дали си струва да говори. Накрая все пак продължи: 

– Когато човек храни куче, то помни добрината и почита благодетеля си. Дотук ясно ли е? 

– Ясно! – все още не разбирах накъде бие. 

– Хората, които нямат памет за благодетелите си, не могат да предизвикат никаква добра промяна. Тя бива блокирана от неблагодарността. Промяната изисква благородство, което да е голямо поне колкото това на кучетата. Разбираш ли?

Разговорът стана обиден…

– Не! – подхвърлих намусено. 

– Защото нямаш памет! Затова не е разбираш! Какъв ден е днес? Кой светия почитаме? 

– Св. Симеон Самоковски.

– Именно него. Покровител на българите. Символ на техния стремеж към свобода и добра промяна. Мъченик с вериги, вместо с епископски омофор. Обесен в центъра на София. Висящ като Божий полюлей над сънародниците си. Помните ли как почетохте паметта му миналата година, искайки промяна? Бесехте чучела… Пак в центъра на София. И когато ви казваха, че това не е правилно, още повече се ожесточавахте. 

– Ушакис, това беше символ. Почти го бях забравил. 

– Да, символ на това, че желаете да се уподобите на палачи. Като тези, които измъчиха и убиха онзи, който се моли за вас пред Бога и лесно може да ви изпроси от Него велики милости…

– Дори не сме помисляли, че ще излезе така…

Ушакис сведе още по-ниско глава. 

– Не мислите. Не помните. Не благодарите. Просто искате промяна… И от какво да се роди тя? Една година по-късно се изненадвате: “Олеле, няма я промяната!”

– Но разбери ни…

Прекъсна ме: 

– Не ви разбирам. Ние – кучетата, не сме като вас!