Изпращам последните слънчеви лъчи на годината на гробищата… Ще кажете: “Не е ли тъжно?” Човек не бива да роптае, когато е със свои, особено в последния им път…
Бях тук и на Никулден. В една голяма опашка от смърт. Виждали ли сте опашка от смърт? Ковчези върху колички, чакащи своя ред. Закъсняващи по график… Студен вятър от мъка, яд, гняв, отчаяние и… вяра… И едно от най-страшните неща, които съм виждал… Щрих от картината… Изхвърлени до стената изпочупени инструменти за копаене. Ръждясали кирки и лопати, заменени с нови… Валеше… Добре че валеше… Така не се вижда какво мокри лицето ти. Продължете да четете Ненамерената Нова година
Ако има нещо, което крещящо да противоречи на празничния дух на Рождество Христово, това е преялото чувство на самодоволство. С блажните му устни, с цялата му любезност, с позитивните му усмивки, с клишираните му пожелания, с добре осветената му благотворителност, с бъдещето, което обещава (и което, разбира се, никога няма да настъпи). Чудя се дали началниците на медиите не се наговарят предварително някъде, за да ни отнемат истинската радост и да ни пробутат неин “заместващ продукт” – мазно ухилена депресия с отложено действие… Едно време на тези, които сега определят информационните политики, им викаха “нашепници”, но думата остаря с възможността да усилиш “волумето”. 
