Автори: Ивана Фенерска – 10 г.
и Н. Фенерски
Най-напред трябва да ви разкажа историята на Точко. Той е обикновено куче, затова и историята му е най-обикновена. Чудесните приключения и великите истории се случват само на разни немски овчарки, пудели, колита, далматинци и други породисти екземпляри от вида канис в холивудските филми. А Точко си е съвсем нормален, пъстър, клепоух, страхливичък и див представител на дворняшките, които се падат първи братовчеди на уличните псета и трети братовчеди на подкаручните синджирлийки. Продължете да четете Спасяването на Точко
„Веднъж, когато народът се притискаше към Него, за да слуша словото Божие, а Той стоеше при Генисаретското езеро, видя два кораба, които стояха край езерото; а рибарите, излезли от тях, плавеха мрежите. Като влезе в един от корабите, който беше на Симона, помоли го да отплува малко от брега и, като седна, от кораба поучаваше народа. А когато престана да говори, рече Симону: отплувай към дълбокото, и хвърлете мрежите си за ловитба. Симон Му отговори и рече: Наставниче, цяла нощ се мъчихме, и нищо не уловихме; но по Твоята дума ще хвърля мрежата. Това като сториха, те уловиха голямо множество риба, та и мрежата им се раздираше. И кимнаха на другарите, които се намираха на друг кораб, да им дойдат на помощ; и дойдоха, и тъй напълниха двата кораба, че щяха да потънат. Като видя това, Симон Петър падна пред коленете Иисусови и рече: иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек. Защото ужас обвзе него и всички, които бяха с него, от тая ловитба на риби, хванати от тях, тъй също и Иакова и Иоана, синове Зеведееви, които бяха другари на Симона. И рече Иисус на Симона: не бой се; отсега ще ловиш човеци. И като изтеглиха корабите на брега, оставиха всичко и тръгнаха след Него.“ (Лука 5:1-11)
Беше през един от тези дни на късната есен, в които неминуемо възкликваш: „Ех, скоро ще го търсим това слънце…”. Сякаш лятото, според руската традиция, беше решило да поседи до вратата преди да си тръгне. Улиците бяха изпълнени с толкова много за никъде небързащи хора, че бях започнал да добивам усещането, че някой някъде е обявил почивен ден, за който единствено аз не съм разбрал. Затова едва дочаках обедната почивка и също излязох, за да се порадвам на последното топло време. Нямах конкретна цел, нито пък бях гладен, просто исках да поседя някъде, да изпия едно кафе и да погледам хората. Това обаче се оказа нелека задача. Очевидно подобна мисъл беше хрумнала не само на мен и заведенията бяха пълни с народ. След няколко обиколки на квартала влязох в някакво кафене, което определено не можеше да претендира за висока категория. Просто някакво кафене… Тук също нямаше празни маси, защото се намираше недалеч от средно училище. Изглежда децата бяха в нещо като голямо междучасие (или просто не бяха влезли в час, заради тайнствения почивен ден) и изпълваха цялото околно пространство с весел шум. Изчаках опашката от изгладнели ученици, взех си кафе и загледах къде мога да седна. Единствената възможност да се порадвам на времето беше една от външните маси, на които се беше настанила жена малко над средната възраст. 
Много е полезно човек да се е научил да слуша. И разбира се, да се възползва от това, което е чул. Ето, например, ако ви предстои финансова сделка, вие ще попитате някой банкер как да постъпите. Ако сте поканени на голямо и скъпо парти, ще се посъветвате с някой моден дизайнер или експерт как е най-подходящо да сте облечени, как трябва да танцувате или да се държите, за да се представите добре и спрямо етикета. А вижте, в духовния живот (често) си мислим, че можем да минем ей така, без да слушаме никого. Някак си се предполага, че знаем всичко и лесно можем да се оправим сами. И при това сме уверени, че душата е много по-важна от тялото. А също и от битовите глупости, в които сме толкова внимателни. Христос пита: „Какъв откуп ще даде човек за душата си?“ (Мат. 16:26), дори и да е придобил целия свят.