Посрещането на Нова година винаги е изпълнено с толкова много надежда, сякаш че един цикъл от живота ни е свършил. И ние малко уморено можем да вдигнем чаши и да си пожелаем идващата година да бъде по-добра, по-мирна, по-сполучлива, по-плодородна… Това е мило. Но едва ли ще бъде вярно. Или поне не за всички. Какво биха могли да решат няколко часа и каква ще е тази магия, която сякаш с вълшебна пръчка, благодарение на биенето на часовника, ще промени живота ни? И въпреки всичко човек се надява, че ще изиграе едно Дунавско хоро и кой знае, може би този път ще стане. Най-после болката ще намалее, а проблемите ще се стопят. Продължете да четете Нестопени снежинки
Месечни архиви: декември 2015
Бум-бум
Спомням си миналата година по същото време две деца, които се разхождаха около езерото и хвърляха пиратки. Никъде не отиваха. Просто така си обикаляха из парка и бум-бум… Хвърляха бомбичките и оставяха малки облачета пушек след себе си. Нямаха посока или цел. Вероятно се бяха нарадвали на гърмежите. Но понеже си бяха купили повече пиратки, нямаше как – трябваше да ги хвърлят. Минаваха от време на време покрай тях разни жени и им викаха: „Хулигани, не ви ли е срам!“ А те не обръщаха никакво внимание – продължаваха да хвърлят след себе си пиратки… Продължете да четете Бум-бум
Ар ю реди
Дедо Леми напусна тоя хубав свят наскоро и мнозина негови фенове се впуснаха да му честитят ада, да му свалят шапка и да го издигат още по-високо на идолопоклоническия си пиедестал. Голяма работа, умрял един човек. Всеки ден умират хора. Когато баба ти си отиде, никой не жали и не я поменава, понеже тя не е дрънкала на китара по стадионите, не се е наливала с уиски от сутрин до вечер, не са й избивали зъби по баровете и не се е чудила каква дрога да опита… А, забравих да се позаяждам – не е имала и две такива красиви тлъсти космати бенки на бузата. Няма шансове целокупното рокаджийско население да се разреве за нея. Продължете да четете Ар ю реди
Нефилтрирани „тайни“
Ще споделя нещо, рискувайки да получа укорителен поглед от най-любимия си човек. А когато обичаш някого, правиш възможното да не го разочароваш. Знам обаче, че моят дядо поп ще ми прости. Той винаги ми прощава. А и не само на мен…
Има „тайни“, които ги знаят само посветен кръг от хора. Обикновено най-близките. Е, след Бога, от попадията по-близък на свещеника няма. Та, знам аз едни „тайни“, които не се разказват на всеослушание. Не е прилично. Това са „срамни тайни“. Поне така мисли моят дядо поп. Някои от тях са ми споделени от него в момент, когато се е чувствал уморен от хорски претенции, за други съм се досетила сама, макар да ми ги е спестил или пък съм станала личен свидетел, заради обстоятелства, които ще спомена малко по-надолу. Обаче, аз съм и бивш журналист. Някак отвътре ми идва да не се самоцензурирам постоянно. А и журналист „тайна“ не пази. Обикновено гледам на нещата почти темерутски, като страничен наблюдател. Изказът ми не винаги е напудрен, но целта ми не е да нагрубя някого. Напротив. Пишещият е попивателна на въздуха около себе си. Понякога го филтрира (ако цели определен ефект), друг път оставя „отровата“, за да вкусите от горчивината й и да не се мине само той да е нагазил до колене в… Ама да не ви занимавам с журналистически тарикатлъци при разказването на истории. Продължете да четете Нефилтрирани „тайни“
Нашият вътрешен Ирод
В Евангелието се разказва за това, че съвсем скоро след раждането на Богомладенеца светът започнал да Го преследва. Още с първия си дъх Христос тръгнал по Своя път към изкупителната Голгота. Ирод Го намразил и пожелал да Го погуби. Много често същото се повтаря и вътре в нас. Ние пуснахме Христос в сърцата си на Рождество, пожелахме си да се превърнем в пещера, в която Той да се възцари. Но често това става само за малко. Христовите правила предстои да се срещнат с вътрешния ни Ирод – нашия егоизъм, който има известна власт над територията на живота ни. И той започва да мами, както Ирод лъжел халдейските мъдреци: „Като Го намерите, обадете ми, за да ида и аз да Му се поклоня” (Мат. 2:8). Егоизмът ни не иска да Му се поклони. Не иска да загуби властта си. Страхува се. И тъй като няма силата да погуби Самия Христос, започва страшна сеч над нашите сърдечни младенци – мислите и чувствата ни. Всички тях той се опитва да подчини на онова, което е смърт, което е тленно – богатства, власт, земни удоволствия, претенции, дрехи, украшения, самолюбие, високоумие, суета… Продължете да четете Нашият вътрешен Ирод
Погнусата
Не, Жан-Пол Сартр не ми е от любимите писатели днес, беше преди много години, обаче после отпадна от класацията ми като мнозина други умници и нещастници. Но заглавието му приляга на това, което искам да ви разкажа.
Искам да ви разкажа за едно дете. Едно момиченце на 9 години. И не за да се похваля и да казвате после “браво” и “само така”, защото Господ знае дали съм добър баща и как се справям с това най-важно дело в живота си. А за да засвидетелства това момиченце пред вас за величието на православната вяра, за силата на молитвата. Чудесата за това служат. Продължете да четете Погнусата
Старата странноприемница…
Светът все повече заприличва на странноприемница. Нали помните онова клише, че той е кръчма и всички трябва да седнем на една маса? Почти се е изпълнило. И странноприемницата почти се е обърнала на кръчма. Е, не всички маси са съединени, но пиянският дух владее над повечето от тях. Разнообразен в своя размазан поглед. Тук има всичко: хитри кръчмари, които успяват да припечелят от купонджийското настроение на останалите, което предварително сами са създали; хулигани, които се бият, стиснали в ръце парчета от бутилки; дремещи в алкохолен сън върху някой ръб на маса; леки жени и леки мъже с амбиции за власт и пари; оркестър с глупава музика; сервитьори, които с галантна чупка в кръста си чакат бакшиша, който е смисъл на живота им; гирлянди, панделки, елхи… Но най-вече – умници. Никога досега в старата странноприемница не е имало толкова умници. Те стоят загледани в нищото, подпрели глава върху ръцете си. А нови роденовци ги изобразяват като мислители. Те разбират от всичко – от политика, икономика, култура, философия, религия… Сготвили са един грамаден духовен гювеч. Приели са всичко, за да отхвърлят всичко. Искат да оцветят с нещастието си всички гирлянди и да ги направят тъмносиви, та да няма дори и спомен от празника, който сами се готвят да празнуват. Продължете да четете Старата странноприемница…
Неделя преди Рождество 2015
Нали блог произлиза от weblog, тоест нещо като интернет дневник, та да разкажа за тоя изминал ден като в дневник, да ви е по-весела седмицата.
Отивам в събота на село Фазаново, което се намира недалече от Царево. Пътувам до Приморско на стоп, никога не чакам повече от десет минути, върви ми. После се качвам на колелото с двигателя, който му монтирах, и с тази тротинетка допърпорвам 16 километра до селото. Това се налага да го правя, понеже останах без книжка за един кратък период от време, но това е една друга срамна история. Продължете да четете Неделя преди Рождество 2015
Писмо до близък
Мислех да напиша тези неща за Въведение Богородично. Но после си казах: Защо пък трябва да има конкретен празничен повод, за да говорим за влизането ни в храма? Нима това не е ежедневен въпрос на живот и смърт?… Стига, разбира се, да ти пука за другите!
По същество това не е проповед, а просто разпиляна болка във вид на думи. Ако някой сметне, че ще му послужи, нека се наведе и си събере колкото му трябва. Ако пък изобщо не му трябва, нека приеме правото ми на участие в онази измишльотина, която малко маниерно наричаме демокрация. Най-напред написах, че докато ми позволяват да говоря, ще го правя. Но после го изтрих, защото не е вярно. Дори разказах на някои приятели, че пиша всеки текст като последен. „Пиша това и край!…” Все повече ми се мълчи. Все повече усещам жизнената необходимост на притихването и молитвата. Но после любовта към дълга, който имам, ме отвежда отново пред компютъра… Разпънат между тези противоречиви чувства, които ме владеят от дълго време, попаднах „случайно“ на един текст, който най-напред ме стопли, после ме просълзи от умиление и накрая ме разплака от скръб. Този текст всъщност е писмо, в което един блогър разказва живота си на любимия си фронтмен Еди Ведър. Предполагам, че някои ще кажат, че свещениците не трябва да се впечатляват от такива неща. Други пък изобщо не знаят кой е Еди. За да ви обясня, ще трябва да ви припомня историята на моето поколение…
Грехът като материя
Само едно изречение ще кажа по темата защо съм аутсайдер. Не е поза, както може да се стори на някого. Само свидетелствам от моето падение и от моите слабости. “Експерт по провалите”, както казва отец Владимир. В това се състои аутсайдерството… И в няколко други неща. А след толкова много провали вече започвам да се досещам лека полека за природата на греха. Не откривам топлата вода, много ясно. Затова е и блог, става въпрос за лични впечатления. Та моите впечатления от многото пропадания са, че грехът е добил материални изражения в нашия материален свят. Той се състои от частици… Светлината е от частици, енергията е от частици, та можете да си представите и греха като нещо, което присъства в света и битието съвсем осезаемо, явно, със своя маса и обем, дето се вика. Продължете да четете Грехът като материя