Нима наистина не разбирате?! Въпросът изобщо не е във войната! Не е в Русия или Украйна! Не е в маските и ваксините! А в това докъде ни доведе т. нар. преход. Политици, финансисти, експерти, леви, десни, чугунени сърца и гумени глави… Шоу-програми, просташки смешки, богохулства, кючеци (само когато сме пияни, иначе не), порочна чалга и порочен хип-хоп речитатив. Надежди, отчаяние, възторг – “този път ще се оправим” и отново отчаяние. Дълбокомислени писатели, които разказват за коса, която расте навътре. Философи, които знаят кой трябва да умре, за да се оправи светът… И още много… 30 години вървене. Стигнахме там, закъдето репетирахме дълго време. Днес е денят. Дом, мил дом! Нашата Обетована земя е подлез, в който се бием и си крещим като животни. Заради България? Не! Заради злобните мисли, които някой чужд е поставил в главите ни като “справедлива” кауза… Просто нямаше как да останем върху родната земя. Твърде дълго сме пътували надолу, за да се пердашим и псуваме един друг на повърхността. Continue reading
“Па шта си ти?”
Па шта си ти? - такъв въпрос задава във твоя дом безочлив чужденец. Па шта си
Случващото се през последните години може да бъде характеризирано като саботаж срещу смисъла на думите. Неусетно светът ни отне силата за духовна разсъдливост. Сега (кога полека, кога агресивно) вече ни краде и нормалното мислене. Постепенно се превръщаме във фанатични работници на антилогиката. Мнозина говорят, че в последните дни ще има електронни концлагери, чипове, невидими частици, машинации от космоса и какво ли още не… Не зная дали ще е така… Но в едно съм сигурен – основните проблеми са в главите и сърцата на хората. Бедите обикалят най-скритите човешки кътчета, под формата на мисли и носят обикновеното име – грехове… Борбата с тях никога не е била толкова вяла. Воюваме помежду си, а със страстите си сме постигнали уж взаимоизгодно споразумение за мир… 
Знам, облекчаващо е да мразиш! А войната е велика възможност да се отдадеш на блажена и “справедлива” ненавист. Особено, ако си седнал на дивана с телефон в ръка… Като прибавим към това и вътрешните ни политически безобразия… Добре си живеем, признайте. Малко ще попсуваме, малко ще иронизираме, малко ще поплачем на чужд гроб, малко ще поскърбим, че страната ни не се решава да помогне в нечие убийство, като изпрати две-три ръждясали пушкала… Какво ни е? Има само един проблем… Е, не е кой знае какво, просто реших да спомена… Ние имаме души!
Променливостта на времето е шанс и проклятие за гъвкавия…
Видяхме се и днес с моя приятел – стария гробищен аристократ Ушакис. Този път реших аз да задам въпроса, с който обичайно той ме посреща. Щом го наближих, изстрелях:
Още в началото на пандемията ме връхлетя един помисъл… Напоследък той се превръща в убеденост.
Ако трябва да направим описание на съвременното общество, то една от най-характерните му черти е равнодушието. Това личи в магазините, в които пазаруваме, в начина, по който шофираме, в градския транспорт, в който се возим. Прави ли ви впечатление, например, че в автобуса или трамвая постоянно някой говори силно по телефона? Не важни неща, а някакви глупости. Останалите хора, които пътуват, не го интересуват, не съществуват за него, няма значение приятно ли им е, неприятно ли им е. Веднъж се загледах в един такъв млад човек. Беше с много модерен каскет и крещеше така, че целият рейс го слушаше. Помислих си: „Ще види, че го гледам и ще се засрами от това, че съм свещеник.“ Вятър работа. По едно време се усети, отдели за момент телефона от ухото си, погледна ме нагло и спокойно рече: „Приятен ден ви желая“ (в смисъл: „Айде чупка, попе“).