Неделя Месопустна – на Страшния съд (Мат. 25:31-46)
Църквата ни въвежда във времето на Великия пост като в храм. Защото какво друго е постът, ако не време на усърдно богослужение? Ако си бил подмамен да обикаляш по улиците на светските помисли и желания, то ето сега идва възможност да се върнеш към достойното за човека поведение. И както храм с богата стенописна програма би те посрещнал с изображение на Страшния съд над вратата, за да си наясно защо влизаш в него, така Църквата е поставила в началото на поста мисълта за този Съд, за да можеш разумно да пристъпиш в дните за подвиг. Ти – изобразеният като изплашено голо човече. Не знаеш ли, че си такъв? Такъв си! Continue reading
В началото на всяка учебна година ме канят в кварталните училища на водосвет. Прочитам молитви за децата и преподавателите. После ги ръся със светена вода. А те се смеят, нямат търпение да се наприказват със съучениците си след дългата раздяла. Приятно е да си част от това. От новото начало, което дава този ден. Истински завладяваща гледка обаче са родителите на първокласниците. Не откъсват поглед от смутените си деца и заедно с това са пълни с гордост. Не, не говоря за гордостта, която е корен на всички грехове. А за онова чувство на благодарност, което те завладява, когато си успял да свършиш нещо наистина важно… 
Докато четат притчата за Блудния син, повечето хора обръщат внимание ту на единия, ту на другия брат. И много рядко на бащата. Той е най-пренебрегваният персонаж в тази история. А това е несправедливо. Дори и в евангелските откъси, отъждествявайки се с някой от героите, търсим да оправдаем себе си и не сме съпричастни към другите. 
Иде ми да започна този текст с: „Непорочните в пътя си… Алилуия.“ Обаче това не е опело, нито панихида, където този откъс се пее. Не искам да влизам в ролята на оплаквачка, още по-малко да се сбогувам. По-скоро идеята ми е да напиша похвала. Да вдъхна надежда, че за мъчениците не бива да се говори само в минало време. Че те все още съществуват. Просто ние сме се отучили да виждаме истински красивото. Така, както виповете не забелязват листата от рози, които някой професионален пречупник хвърля пред краката им. Просто ги стъпкват като нещо обичайно. Те винаги ходят по рози, но никога не усещат аромата им. Нито нежната безпомощност, която излъчват, когато ги смачка някоя маркова подметка. Какво да се прави – създали сме такъв свят, в който подметките тъпчат розите. Двусмислено звучи… Не се бяхте замисляли върху това, нали? 
Спомням си как още преди да стана свещеник и се лутах из лабиринтите на неофитството, един отец след Вечерня ме попита:
Глупавите маски… Всичко започва от тях. Ставаш сутрин. Миеш си зъбите. Пийваш две глътки кафе. Вземаш маските и се включваш в представлението, което мислим за реален живот. Една ти трябва за по пътя. Друга за колегите. Трета за колежките. Специална за шефа. И още по-специална за големия шеф и ортаците му от борда на директорите. За приятелите имаш по-прoзрачни. Маска за по-близките и маска за по-далечните. Накрая завесата се спуска. На връщане можеш да си купиш мокри кърпички и да забършеш вкъщи остатъците от лепилото, защото на вратата ще смъкнеш макиажа за пред съседите. Отпускаш се на фотьойла. Включваш телевизора. Най-после можеш да бъдеш себе си. Най-после можеш свободно да бъдеш егоиста, който си. И да плюеш тези лицемери от екрана. 
Къде да намериш в днешно време любов, която не се разпада? Която няма срок на годност. Която не се трансформира в нещо неочаквано. Например в уважение. Или в отегчение. Понякога в омраза. Светът е пълен с търсачи на любов, които не искат да я намерят. Или не са готови да заплатят цената за нея. Очакват да я получат като бонус към купено от преоценен магазин огледало. Две в едно. Вземаш огледало – получаваш и любов, в която също да се оглеждаш. И с която да се хвалиш. 
Имах си много хубава шапка. Черна, плетена ръчно. Не съм виждал друга като нея. Беше ми любима. Само чаках да дойде зима и да си я сложа. Стоеше ми много небрежно на главата. Представях си, че с нея изглеждам като аскет, който не се взема насериозно. Едновременно с това обаче се оглеждах дали ми завиждат за нея. Дори попадията, която обикновено ме щади, ми казваше, че такава привързаност към вещ не е здрава. Обаче опрелестеният не слуша никого, освен себе си и фантазиите си.