Като всяка болест и неблагодарността има свои разновидности и степени. Като всяка болест безсрамието може да доведе до смърт.
К’во па толкова?
Ние сме болни от нещо, което се нарича „квопатолкова“. Поразява ума и сърцето. Първо ума, после сърцето. Или първо сърцето, после ума. Няма вече истински лекари, които да разберат. Има някакви хора в бели (и не само) “престилки” и “слушалки”, но те не могат да направят нищо. Т.е., могат, но не искат. Или искат, но имат и по-важни дела. Например, да си осигурят “най-белите престилки и най-лъскавите слушалки”. И да ги хвалят, награждават, сочат с пръст. Да им викат: „учителю, учителю“. Continue reading
Наистина ли ще маскирате децата си като мъртъвци (за Хелоуин)? Честно? Ама, като кои мъртъвци? Като покойните ви родители? “Ела, дъще, костите на баба ти би трябвало да изглеждат като на този костюм. Вземи, облечи го!” Или “Неее, стига, това е забавление, не става дума за познати покойници!” А? Ми що не сте казали? Знаете ли на какви купони ходим ние (поповете) през годината?
Видяхме се и днес с моя приятел – стария гробищен аристократ Ушакис. Поговорихме за разни актуалности. Пооплаках му се, докато той вяло се чешеше зад ухото. Помълчахме после… Накрая подхвърли:
“Душата ми не е модерен ресторант, за да гуляят в нея разни дами!” – това е написано на саксията с почерка на трагичния Пеньо Пенев. А отзад въздига снага “Планета Пайнер”. Оттам излизат дамите, които гуляят из сърцата на съвременните българи.
Запомнил съм едно ходене на Централни гробища. Беше тази пролет. Имах панихида на новите парцели. Валеше… Валеше като из ведро. Накъдето и да погледнеш се виждаше само кал. Никакви живи хора, освен мен, трима опечалени и един философски обикалящ гробар, който, поради ниския си ръст, изглеждаше потънал в огромните си гумени ботуши… На връщане снимах видео. Рецитирах “Тихият пролетен дъжд” на Лилиев. Там, насред джвакащото антре на оня свят, което, на моменти, избягват да посещават и погребалните процесии. 