Финалната права

Мина известно време. Първоначалният шок отшумя като че ли. Все още срещам хора, които

Време за изпити

Проповед на Неофит – митрополит на Морфу, произнесена на 3 август 2020 г. след

Свещена война

Първото произведение, с което започваме литературата в осми клас, е посветено на Троянската война.

Инфекция

Един приятел някога ми казваше, че с диво прасе не можеш да се надбягваш,

Понякога

Понякога човек сам си е виновен. Знам, че е трудно да се осъзнае това

Незабележимият протест

През средата на Малашевските гробища минава река. Когато не е безнадеждно кафява, в нея се отразява небето. Това е хубав символ. Показва, че има път за душите нагоре. Но е възможно някой да последва и обратната логика. Макар и за секунди, във водата небето изглежда веществено. Щях да напиша плътско, но точно тук плътта не тържествува. Светът обича такива миражи и им се наслаждава. Continue reading

Това, което не казах на последния учителски съвет

Уважаеми колеги, братя и сестри, приятели и съседи,

Това, което преживяхме от март до днес, е изпит, изпитание, тест, който показа много неща, изплуваха на повърхността много спотаявани качества и е редно всеки да си направи равносметката, защото още нищо не е свършило и предстоят много по-тежки дни. Още сме само в почивката след първото полувреме, а този мач ще има поне десетина, докато изплуваме от другата страна в прекрасния нов свят. Continue reading

До приятел

Чакай, не си довършихме разговора… Да, знам, това е проблемът на тихото говорене. Първо не те слушат, защото понякога страхът блокира сетивата. После пък крясъците заглушават всичко. И смелостта… Загубата на памет превръща страха и смелостта в две страни на една монета. Не ме питай кой я хвърля. Още не сме стигнали до това място… Всеки хубав разговор има фабула… Но нашата доби някаква сюрреалистична посока… Continue reading

Голям кръст – голямо възкресение

Проповед на Неофит – митрополит на Морфу, 23 май 2020 г.

Не можеш да отнемеш от народа богослужението, защото с това му отнемаш най-силната любовна енергия, която Бог му е дал. Господ ни е дал много енергии, когато ни е създал. Имаме жизнена енергия, двигателна енергия, движим се, имаме певческа енергия, заедно с птичките постоянно пеем, имаме словесна енергия, но това не ни стига. Искаме нещо повече. То идва, само когато земната честотата се засече с небесната, тогава човекът започва да става човек. Както гласи терминът (ἄνω + θρώσκω), това означава човек – този, който гледа нагоре. Горките животни гледат в земята и ще се върнат в пръстта. Човекът къде ще отиде? Няма да отиде в пръстта. Oт момента, в който е влязъл в майчината утроба, ако съработничи на Бога, постепенно става безсмъртен. Толкова велика перспектива имаме. Стига да искаме. Continue reading

За спасението на себе си и от себе си

Една от най-странните фрази, които като християнин съм чувал, е „спасявам се“.

Цялата прелест на фразата е събрана в това „се“. Себе си. Сам. Своята душа. Както е известно, във възвратните действия субектът (суверенно) извършва действието върху самия себе си – храня се(бе си), обличам се(бе) си… Понякога това действие върху себе си придобива и нравствен оттенък: обичам се(бе си), мразя се(бе си)… Но в случая действието на субекта върху себе си е с много по-значим оттенък – богословски, сотериологичен. В изречение, където подлогът е сам вършител на действието, Бог може да е единствено „свидетел“, пряко или непряко допълнение. Страшното е, е дори в живот, мислен като християнски, Бог може да е само „допълнение“ към подлога – нашето „Аз“!

Да вземем и друг един почти неупотребяван вече израз: „Спасяван съм.“ Друг (Съвършено Безгрешният) е мой Спасяващ, мой Спасител. Аз съм толкова безсилен, че „нищо не мога да правя без Него“ (Иоан. 5:15). Според мен, по тези мънички езикови показатели можем да придобием дълбока представа за начина на мислене на човека. Според мен един искрен, дълбоко каещ се християнин, никога не би казал, че „се спасява“. Спасява Христос, единствено Христос! Кого спасява? Христос спасява грешниците, погиващите, тънещите, давещите се. Кой се спасява? Спасява се разумният, мъдрият, самостоятелният, знаещият, можещият. Който го може в Църквата, може го и без Църквата – логиката на отпадането от вярата и Църквата се крепи върху това невероятно „се“. С Църквата се разделят най-лесно „спасяващите се“. Ние оставаме в Църквата, защото не се спасяваме, защото не можем да се спасим! Ние пълзим към спасението („аз съм червей, а не човек“, Пс. 21:7), търкаляме се(бе си) към него („А от дните на Иоана Кръстителя до сега царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят“, Мат. 11:12), влачим се(бе си) с всички сили и очакваме да бъдем спасени – първо от себе си, от собственото си спасяване, от всичките си претенции за спасяващи се. Нашето „се“ започва и свършва с отвореното към Христа сърце, с подадената Нему безсилна от Адамово време ръка. „Ако не станете като децата“ (Мат. 18:3) включва и детското съзнание за неизбежна потребност от Отеческа сила, закрила, детското съзнание за безсилие и действителния опит на това човешко, детско пред Бога, безсилие. Нашата вяра в Неговото спасение постепенно ни учи на надежда само и единствено на Него; и едва когато тази надежда стане дихание на живота, ума и сърцето ни, някаква искрица от любовта към Него може би ще осветли пътя, по който Той иска да вървим, за да ни спаси!

Добрата стара игра на криеница

Когато светът примижи от щастие
и започне с пръсти да брои успехите,
бягам бързо и се крия в Тебе,
притискам се като дете. Безмълвствам.
А той мръснишки през лакът се озърта,
опитва се да ме намери, за да ме заплюе…

Детството съдържа безброй предобрази,
който не е пораснал, ще яде бонбони…

Чудото на покаянието

Беседа на Неофит – митрополит на Морфу

 

В наши дни цари голям смут в целия свят. Всекидневно сме свидетели на безмилостни политически, икономически, военни и други решения, които се вземат от различни властови центрове и водят милиони хора до бежанство, емиграция, бедност, безработица и отчаяние. Не само чувстваме цялата тази несигурна и тревожна атмосфера, но и я виждаме изписана върху лицата на много наши сънародници, които се затрудняват в днешните изключително трудни икономически и социални условия. Continue reading

Истинският дом

Възнесение Господне

 

Преди време една жена ми каза: „Е, какво толкова се радваме на Възнесението? В крайна сметка в него има нещо тъжно – празникът на Възкресението свършва и Христос си тръгва от нас.“ „Как ще си тръгва? – отговарям й. Как може да си тръгва Този, Който е казал: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света.“ (Мат. 28:20)? Христос не си отива! Той завършва делото на нашето спасение, окончателно побеждава смъртта чрез Възнесението при Своя Небесен Отец. Въздига човешкото естество и завинаги го съединява с Бога. Отива да ни приготви бъдещите ни небесни домове, по думите Му: „В дома на Отца Ми има много жилища. Ако да нямаше, щях да ви кажа. Отивам да ви приготвя място. И кога ида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Мене Си, за да бъдете и вие, дето съм Аз.“ (Иоан 14:2-3). Continue reading

Надежда отвъд безнадеждността

Св. изповедник Иоан Руски – 27 май

 

Чувал съм някои да смятат, че светостта е едва ли не приоритет само за хората, които са облечени в расо. Какво да прави един монах, освен да се изкачва стъпало по стъпало по Лествицата на св. Иоан?! Какво да прави един свещеник, който и без това по цял ден си е в енорийската църква, освен да се упражнява в благочестие и постепенно да се освещава. Обаче друга работа са хората, които живеят в ежедневието на света. Те казват: „Имаме проблеми, работа, делникът те грабва и ветровете те отвяват ту в една посока, ту в друга. Кога да остане време за Христос? Жегата на деня задушава всеки опит за духовен растеж!“ Continue reading

За учудване на света

Прииска ми се да напиша текст за радостта и за тъгата. Гледам ги как се разхождат по цял ден навън, хванати ръка за ръка. Смеят се и се страхуват едновременно. А вечер дори дръзват да висят по пейките и да пият бира. Ту слагат, ту махат маските си и затова не съм сигурен дали успяват да огледат лицата си в пълнота. Точно както бяхме ние, преди да дойде кризата… Радостта и тъгата ни позволяват да живеем на границата, която ги разделя. А какво има отвъд, не знаем. И засега май не ни интересува… Continue reading

"идете по кръстопътищата и, колкото души намерите, поканете ги на сватбата" (Мат. 22:9)