Има едно разпространено мнение, че не бива да обръщаме внимание на богохулствата, които ни обграждат – били те кощунства по телевизията, проповеди на лъжеучители или друго. Едва ли не така сме им правели реклама. Вместо това, като християни, трябвало да притежаваме нещо като духовна елитарност – да оставим нечистия поток сам да изтече, където му е мястото. А ние да си даваме вид, че не го забелязваме. Да не си правим излишен труд и да не разваляме добрия си обществен имидж за нищо. Вярно ли е това? Continue reading →
Нещо фатално се е случило в нашата Родина. Тя е избягала от себе си. Превърнала се е в своя противоположност…
Ще ви върна към една случка от “Под игото”… Доколкото “иго” изобщо е съществувало. Вече не вярваме в това, за което говори Вазов. От книгата му е останало само “под”. И в това “под” живеем сега… Добре си живеем, дума да няма! И още по-добро предстои… Continue reading →
Минута мълчание за тези, които положиха костите си в основите на нашата свобода. Изляха кръвта си в стените й. Пренебрегнаха земния си живот, за да има независима българска държава… Платиха съществуването й дори с лихва – сълзите на своите близки. „Аз знаях, че вие ще да плачете, а вашите сълзи са много скъпи за мене… Ако умра, то знай, че после Отечеството си, съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящия те…“
Има някаква част от народа, която не е като народа. Има някакви интелектуалци, които не са като останалите интелектуалци. Има някакви пишещи, които не са като останалите пишещи. Те са „елит“. Самоназначен. Самопризован. Самопрославен. Между него и останалите хора има пропаст. В тази пропаст пропадат много неща. От нея се образува такова силно течение, че полека тя ще погълне цяла България. Бездните в човешките души са по-големи от малките държави. Да знаете! Continue reading →
С всяка следваща година 24 май се отдалечава от смисъла си на празник за душите ни и се превръща в натруфена Задушница. Спомен за нещо, някого, някои… От които са останали само букви… Знаци, чрез които да изразяваме своята временност. А тя пък намира най-добро убежище в преводи на други езици…
Псуваме и кълнем Църквата на езика, който тя ни даде, за да служим на Бога с него. Крием от децата, че имат души. Стараем се да не разберат, че азбуката не е инструмент на ветровете, които днес карат тревите и човеците да се прегъват, а утре ги няма. Затъпяваме ги, за да не се сетят, че писмената е заради Писанието. Заради вечността! Че имаме книги заради Книгата! За да прочетем, че “Искони бе Слово…” Словото Божие, което ни даде блажения безкрай! Че имаме образование, за да очистим образа на Създателя в себе си! Че сме, за да познаем Светлината на света! Че цялата ни българска азбука е заради Алфата и Омегата – Христос. Continue reading →
Ние всички обичаме най-много децата си на този свят. Така сме устроени. Хората, които нямат деца, имат други човешки същества, за които им е най-мило. И в единия, и в другия случай за най-любимите си ние искаме най-доброто, същото като за себе си, дори повече, отколкото за себе си, всеки има някого, за когото е готов да умре.
Много ме измъчва въпросът за свободата? Някак абстрактно звучи тая дума. Стана ясно, че всички (без изключения) разбират от това какво е и какво не е училището. Затова сядайте и пишете есе на тема: „Свободата е…“ Извадете един двоен лист и започвайте! Ще напиша и аз, а после ще сравняваме…
Живеем в свободна страна, нали? Сред свободни хора, нали? Значи…
“…Мисля, че най-големият проблем в наши дни – това е самотата. Сега почти всички хора са самотни, не могат да останат в тишина за по-дълго време, не могат да бъдат и сами, защото са празни отвътре и уплашени. Младите вземат наркотици и алкохол, за да не мислят, да се отпуснат, да се скрият от проблемите. Те си слагат в ушите слушалки, в които гърми музика, „бягат” в компютърни игри, филми, видеоклипове и други подобни. Те имат „интимни отношения”, а не любов. Те имат пари, различни играчки-развлечения, те са работохолици – всичко това, за да не останат насаме със себе си. Самотата е най-огромната язва на съвременното общество. И всичко това, защото хората са далеч от Бога, нямат връзка с Него, нямат връзка помежду си и съответно не знаят какво да правят.” Continue reading →
Нашият свят е хубав. Дай му да се разпише на фланелката ти. Близо до сърцето. Там, където носиш собствения си образ. Разбирам, суетно е да намърдаш лика си върху дреха, но кой в днешно време не е суетен?
Нашият свят е приказка. Послушай я. Дават я по телевизията.
Пада тиха вечер. Но някой закъснял майстор все още реже дърво. Гради бъдещето. В далечината лаят кучета, познали враговете си. Нещо невидимо за очите пълзи из прахта. От друга посока невинен детски плач полека заглъхва. И друг. И трети. И хиляден. Коя ли люлка ги утешава? И кой я изпраща от небето? Continue reading →
В училището ни до 3 клас имаше столова и понякога готвеха толкова вкусно, че се нареждах за „допълнително“ по три пъти. Движех се постоянно и нямаше изгледи да се превърна в шишко. Наднормените кила дойдоха десетки години по-късно. Continue reading →
"идете по кръстопътищата и, колкото души намерите, поканете ги на сватбата" (Мат. 22:9)
Има едно разпространено мнение, че не бива да обръщаме внимание на богохулствата, които ни обграждат – били те кощунства по телевизията, проповеди на лъжеучители или друго. Едва ли не така сме им правели реклама. Вместо това, като християни, трябвало да притежаваме нещо като духовна елитарност – да оставим нечистия поток сам да изтече, където му е мястото. А ние да си даваме вид, че не го забелязваме. Да не си правим излишен труд и да не разваляме добрия си обществен имидж за нищо. Вярно ли е това? Continue reading 
Минута мълчание за тези, които положиха костите си в основите на нашата свобода. Изляха кръвта си в стените й. Пренебрегнаха земния си живот, за да има независима българска държава… Платиха съществуването й дори с лихва – сълзите на своите близки. „Аз знаях, че вие ще да плачете, а вашите сълзи са много скъпи за мене… Ако умра, то знай, че после Отечеството си, съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящия те…“
С всяка следваща година 24 май се отдалечава от смисъла си на празник за душите ни и се превръща в натруфена Задушница. Спомен за нещо, някого, някои… От които са останали само букви… Знаци, чрез които да изразяваме своята временност. А тя пък намира най-добро убежище в преводи на други езици…
