Този текст е за нехайството. Започвам така, защото истинското му начало вече е изказано от Христо Смирненски: “Посветено на всички, които ще кажат: Това не се отнася за мене.” Помните “Приказка за стълбата” нали? Но всичко по реда си…

Гледах преди време как един премъдър мъж тълкува Евангелието. Наслаждавах се на поучението, така да се каже. Изведнъж не повярвах на ушите си. Когато трябваше да се обясни защо Иуда е предал Господа, той каза, че имало хипотеза, която ни разкривала, че този апостол всъщност бил зилот и от неразумна ревност предал своя Учител. Разбрахте ли сега това, което не сме и подозирали толкова години? И друг път съм ви споделял, че понякога в сериозни ситуации ми хрумват смешни асоциации. В повечето случаи свързани с песни. Може би не е правилно. Може би духовник не трябва да прави като мен, но се сетих за песен на Висоцки, която се казва “Една научна загадка или защо аборигените изяли Кук”. Та, там се пееше: “…Само че има и такова предположение, че Кук бил изяден от голямо уважение…” Излиза, че и с Христос станало така. Ето ви решена научна загадка. Че и богословска, на всичкото отгоре. Continue reading →

Знаеш ли за какво служи бракът? Ще кажеш: за радост и за да имаш деца. Не, това са последствия. Първичното е друго. Бракът е, за да знаеш! За да знаеш важните неща в живота! Тези, за които всички си задават въпроси…

Кои ли? Ами ето например на някого вярата е разклатена. Иска да се увери. Ако можех да видя Рая, с лекота бих копнял за него. Но Господ не ни го показва… Всъщност, показва ни го, не знаеш къде да гледаш! Можеш да видиш Рая в очите на жена си! Не си го търсил там, нали? Ако се вгледаш с душата си, ще видиш, че любовта няма край. Не остарява, не погрознява… Има своя вечен пристан. Каква красота е там, каква необятност, неизказано съвършенство… И всичко това, отразено в едни очи… Continue reading →

Откъде да предположа, че ще ти го пратят? Вероятно е трябвало да се сетя, но човек никога не е готов за подобно нещо… Да, един куршум променя всичко… Не се сбогувахме… Колко ли бих те прегръщал? Скъпи мой приятелю!

Когато се прибрах от погребението, си пуснах телевизора. Не исках да гледам, просто инстинкт на бягството от мислите. Даваха онази песен на Мими Иванова: “Вече свърши хубавото време”… Беше само психологически срив. Хубавото време предстои… Continue reading →

Човек греши! Не е болка за умиране! Паднал си, ударил си се… Може и да се обърне в полза. По-добре на земята, но смирен, отколкото с вирната глава. Ето, виж се, не си толкова специален, колкото си мислеше. И ти си като тези, които осъждаш, пред които се големееш. Грехът е като махмурлук – цепи те главата, едва се търпиш в кожата си. Но съществуват и духовни супи, ще се стоплиш с тях и ще се върнеш към нормалното. И ще си обещаеш, че повече няма да се напиваш до безпаметност… Странна дума е тази – безпаметност. Когато грешиш – светът сякаш започва от теб. И се върти бързо, докато накрая те събори. Continue reading →

Е, да, отчаянието е страст! Унинието е страст! More passion, more energy! Ама друг път! Разслабено време. Вдишваме и издишваме разслабеността на душите си. Никой не измерва изгорелите газове, които излизат от сърцата. Децата не знаят друго. Не са виждали… Не помнят  да е имало друго… Те изобщо не живеят със спомени. Нито с бъдещето. Само с емоционалния смог, който пълзи върху лющещия се асфалт на булевардите, които им построихме… И които не стигат никъде. Continue reading →

Привидно всичко ще е наред. В началото ще има само едно смътно усещане, че надеждата прилича на вносни домати – с идеална форма, плътен цвят, но пластмасов вкус. Но на човек не му е до това. Времето бърза. Надеждата е скъпо удоволствие. А после отчаянието не идва като чук. Настанява се като нахален съсед. Просто идва, сяда, сипва си от ракията ти… Той винаги е бил тук. Тук живее. Още ли не си свикнал? Времето е безутешно. По един много обикновен делничен начин… Continue reading →

Не харесвах света. От съвсем малък… Харесваше ми да му се подигравам! Харесваше му да ми се подиграва… Нараняваше ме. Аз него не. Бях сигурен, че няма да се примирим един с друг. И досега не успяваме… 

Като ученик понякога влизах в храма да паля свещи. Никой земен не ме е учил. Не ми е проповядвал. Не ме е ловил. Не ме е садил. Не ме е плевил. Сигурно е имало добри рибари. А аз съм бил прекалено дънна риба. Но до моя свят земните мрежи не стигаха… Continue reading →

Нали помните как Малкият принц казал на летеца: „Моля… Нарисувай ми овца!“ Нещо подобно се случи и с мен. Отдавна не бях говорил с моя приятел – стария гробищен аристократ Ушакис. Очаквах да ме поздрави радостно при поредната ни среща на Малашевци. Вместо това, той се приближи и подхвърли делово:

– Моля… нарисувай ми унижение? Continue reading →

Великомъченикът сред мъчениците! Баташкият първенец – св. Трендафил! Прочетете написаното на паметника му. “Чеда мои…” Мисля си… А наистина ли сме техни чеда, наистина ли пролятата им кръв тече и в нашите вени, в нашите първенци?

Кои сме ние, къде отиваме, какви са нашите мисли? И какво означава нашата свобода?

Каквото и да означава, тя е капризна, лигава, похотлива, агресивна и мързелива. Теглеща (като настъпана дъвка на топъл асфалт) към демонични емоции. Ще подкрепяте ли Бангаранга в навечерието на деня на светите Баташки мъченици? Клани, палени, въртяни на шиш за Христа… Що пък да не се повесели България? Ахмед ага Барутанлията харесва това със сърчице! Даже споделя!  Continue reading →