„Па шта си ти?“ – такъв въпрос задава
във твоя дом безочлив чужденец.
„Па шта си ти?“ – с такваз псувня смущава
душата ти некакен пришълец…
Не са чужденци, нито неканени пришълци. Свои са… Доколкото такива хора могат да бъдат свои с някого… Или един с друг…
Приятели и познати ми писаха покрусени от днешния ден. “Ама, как може?”, “Какво стана?”, “Как не ги е срам?!”, “Моля те, напиши нещо за утеха!” и подобни думи… Не знам дали аз съм човекът, който трябва да обясни какво точно е станало, но ще споделя по съвест, пък дано е в помощ… Продължете да четете “Па шта си ти?” →
Преди да станеш свещеник е нужен нещо като преходен период. Не може тази вечер да затвориш нюзрума, а на сутринта да нахлуеш в светия олтар, за да служиш Литургия. Затова, вместо да разкарвам хората из политическите интриги, за кратко ги водех по манастири. В един от тях срещнах много възрастен монах. Той ме повика при себе си и ми подаде олющен джобен часовник. Помоли ме да му го сверя. Направих необходимото. Отецът го взе с благодарност, но като го видя, поклати глава. После ме погледна с огромно разочарование и само промълви: „Но какво правиш?“ Подмина ме и отиде при някаква клисарка (или просто жена, която помага на обителта) със същата молба. Изчаках и я попитах къде съм сгрешил. Тя ми обясни нещо мъгляво. Монахът бил по византийското време, но не точно и по него, а по… Не ми стана ясно. Но едно разбрах със сигурност. Времето, в което живеят праведниците, е друго, не е нашето. Засичаме се в обща реалност, но пребиваваме в два различни свята. Продължете да четете Времепроводчици →
И все пак, има нещо тъжно в дни като днешния. Ще поскърбим, ще се порадваме, ще попържим… Признайте – досега делниците бяха интересни. Демокрация, мафия, нашите, техните, тия ми ти, ония ми ти… Хубава чалга, лоша чалга… Ковем бъдеще, броим депутати, пресмятаме изменници. Думкаме барабани, развяваме знамена, пишем яростни умнотии… Имаше смисъл, надежда, съспенс… А ето, тази вечер всичко това се сри (както би казал един класик)… Не, не защото падна правителството. Сри се поводът за емоции и делникът се завръща със своите банални, подтискащи, безнадеждни въпроси. Не, върнете се отново в парламента, позволете ни да спасим света… Продължете да четете Грехове с чадърче →
Мисля, че не е съвсем честно определени хора да бъдат наричани предатели. Предателят е човек, който е бил част от дадена общност. Споделял е проблемите й. Обичал я е, поне привидно. А после се е отказал от нея, заради някаква лична изгода. В нашия случай става дума само за ползватели. Няма място за сантименти и остарели термини като “любов” и “Отечество”. Изгодата е баща, майка и изгора. А всеки знае, че тя изисква гъвкавост към използваните обекти. Продължете да четете Като пяна →
Нали помните как Малкият принц се приближил до летеца и казал: „Моля… Нарисувай ми овца!“ Нещо подобно се случи и с мен. Старият гробищен аристократ Ушакис ме издебна при едно посещение на Малашевския парк и подхвърли:
– Моля… нарисувай ми унижение?
Опитах да отговоря дружелюбно:
– Не рисувам добре… А и за какво ти е точно пък такава рисунка?
Поклати глава:
– Виж, аз съм бездомно псе и знам какво е да те съткат, гонят, псуват, пренебрегват, газят, ритат… Да хвърлят камъни по теб… И все пак… Искам да видя човешкото унижение и да го сравня с кучешкото… Наречи го научен интерес… Академичен експеримент… Продължете да четете Нарисувай ми унижение →
Отец Серафим Роуз е един от най-влиятелните и мъдри наши съвременници и православни праведници. Достатъчно е да го чете човек, за да се ориентира в обстановката. И като Божие свидетелство той е дошъл на света точно в тази всеядна и жестока Америка. Но именно поради своята смирена и непоколебима, твърда позиция в защита на чистата вяра него не го обичат либералните ни демократични умове. Продължете да четете Тънка червена линия →
Гледах интервю с един от малкото съвременни български актьори, които харесвам. Вероятно стар, но хубав разговор. Ироничен, тъжен, сериозен, дълбок… Рядко дават такива неща по телевизията. Още по-рядко това се случва по инициатива на водещия… Най-рядко пък известен човек говори с любов за народа си… Сега е модерно известните да се дистанцират от своите, като от прокажени… Всъщност, не… Като от болни от грип 19. “Много те обичам, но задължително стой далеч от мен, докато не се излекуваш от селската си кашлица!” Така звучи днешният VIP-патриотизъм… Случаят не беше такъв и това ми се понрави. Дори актьорът сподели, че мисли българите за чувствителни и състрадателни. Вярно ли е? Продължете да четете Да прецакаш мечта →
СОП – специални образователни потребности. Децата, които са със СОП, ги наричат разговорно на село „сопчета“. Не е обидна дума, идва от съкращението просто, така че децата с такива потребности да не ми се сърдят, задето ще ги сравнявам с български политици от последно поколение. Макар че може и да е обидно. Аз не бих искал да ме сравняват някога с недоразуменията от ПППП. Продължете да четете Управлението на сопчетата →
Те живеят с мен – в училище или у дома. И им влияя. И на собствените ми, и в даскалото. Смятам, че не съм имал по-отговорна задача в живота си от тази. Смело поех ангажимента да съм учител и смело заявявам, че ако Системата не ме изхвърли поради несъответствия в характерите, ще продължа да го правя. Няма да се откажа до края. Продължете да четете Моите деца →
Зелената еуглена и чехълчето си приличат по форма. Амебата е малко по-различна. Еуглената за разлика от чехълчето има само едно камшиче за придвижване, а при чехълчето това се осъществява чрез реснички. И колкото и да са прости тези едноклетъчни организми, все пак те разполагат с доста подробности, както може да се види и на приложеното горе изображение. Продължете да четете Едноклетъчни →
"идете по кръстопътищата и, колкото души намерите, поканете ги на сватбата" (Мат. 22:9)
