Тези дни си спомних една история, която ми разказа мой познат ортопед. Случило се преди години, в онова време, в което бяха на мода силните момчета. Едно такова юначе с огромни бицепси и дебел врат попаднало със счупена ръка при приятеля ми. Докато го преглеждал, докторът се постарал да разсее своя пациент от болката, затова го попитал какво работи. Якото момче погледнало ядовито и тихо изръмжало: „Аз съм специалист!“ Продължете да четете „Експертите“ като безгласни риби →

Има една история, която не ми излиза от ума. Сигурно знаете, че Малашевските гробища в столицата са доста големи. Новите парцели са на единия край, а църквата – на другия. Делят ги може би 2-3 километра. И така, веднъж след едно Опело човекът от погребалната агенция заразпитва опечалените как искат да стигнат до гроба – пеш или с автомобили. Почти винаги в такива случаи започва тиха агитация в полза на колите… Кой знае защо го правят – дали от грижа за и без това обременените „клиенти“ или за да се „свърши по-бързо работа“. Важното е, че най-често прогресът побеждава традицията и хората се разпръсват към автомобилите си. Аз пък се насочих към катафалката, защото нали нямам кола… Тя е стар бял микробус. Каросерията му е празна. Там слагат ковчега с покойния. Отпред се качват двама гробари. До тях, настъпвайки расото си, се натиках и аз. И траурната колона потегли… Продължете да четете Алелейлела прайд →