Плътското мислене винаги е ненавиждало Христос. Не само заради това, че Той е Истината, Която страстите пречат да бъде разбрана. Не само заради любовта Му, която не може да побере. Но и заради това, което Господ прави с човека. Начинът, по който го преобразява чрез благодатта Си. Затова плътското мислене ненавижда и светците. Враждува с тях и се старае да ги убие. Понеже светът на светците е красив и изобличава грозотата на страстите. Ако Божиите любимци ги няма, уродливото ще стане нормално. Животинското ще стане човешко. Компромисът ще стане любов. Хитростта ще стане разсъдливост. А оцеляването ще стане живот. Но светиите ги има. Макар и убити, макар и ликвидирани физически, те си пребъдват в добро. А Църквата ги посочва за пример. Затова войната срещу тях се премества върху паметта им. Плътският човек иска да забравим всичко красиво, за да спрем да му подражаваме.

Това може да бъде видяно много пъти в наше време. Буквално се случва пред очите ни. Само си спомнете свирепия начин, по който някои днешни умници воюват срещу свети Серафим Софийски. Сами ще се сетите за още много примери с похулени светии. Но, струва ми се, нито един ден не култивира толкова омраза, колкото 17 юли – денят на мъченическата кончина на Царствените страстотерпци – свети Николай II и семейството му. Винаги на тази дата се появяват “безпристрастни” анализатори, случайници, крадци на утеха, опитни жонгльори с кухи политически фрази, които да изсипят кофи с помия върху Христовите приятели. Вие ще кажете, че ги мразят, защото са руснаци, а днес е модерно да се мрази всичко руско, включително и руските светии. За съжаление, това е само отчасти вярно. Чувал съм много пъти руснаци, които да се срамуват от светия си император. Или да го презират. Или да говорят грозни неща за него. Излиза, че праведникът е еднакво неудобен за всички политически гледни точки. И обяснението за това е съвсем просто. Той е красив. В един грозен свят това е напълно непростимо. 

Осъзнавам, че вие, моите приятели, сте достатъчно интелигентни, за да различите красивото от грозното и малкия злобен човек от голямото сърце, побрало Божията благодат. Но има нещо важно. Не трябва да свикваме с хулите срещу светиите, като с обичайно говорене. Това е като да дишаш отровен въздух. Душите ни ще започнат да се измъчват. Лошите думи са изгорели газове, които обгарят белите дробове и сърцата ни. 

Затова искам да ви предложа няколко абзаца от проповед на свети Иоан Максимович след панихида за Царствените страстотерпци. Светителят не е имал политическата обиграност, която може да се види у някои съвременни монаси и всезнайковци. Нито е бил хитър и пресметлив финансов печалбар. Но е дишал един въздух със свети Николай II и семейството му. Бил е свидетел на кончината му. И сам той се е осветил и се е превърнал в чудотворец. А думите му са ценни, защото те ни представят как един Божи любимец говори за друг Божи любимец, с когото земният свят е събрал за малко, а Небето ги е приело завинаги. 

“…Вътрешният духовен и нравствен облик на светия император беше толкова прекрасен, че дори болшевиките, в желанието си да го очернят, можеха да го упрекнат само в едно – набожност. Със сигурност е известно, че свети Николай II винаги е започвал и завършвал деня си с молитва. На големите църковни празници винаги се е причестявал, като се е смесвал с народа, пристъпващ към Великото Тайнство, както беше при откриването на мощите на преподобни Серафим Саровски. Той беше образец за целомъдрие и глава на образцово православно семейство, възпитаваше децата си в готовност да служат на руския народ и строго ги подготвяше за предстоящия труд и подвиг. Той беше изключително внимателен към нуждите на своите поданици и искаше ясно и отблизо да си представи техния труд и служение. На всички е известен случаят, когато той извървя сам няколко версти в пълно войнишко снаряжение, за да разбере по-добре условията на войнишката служба. Тогава той ходеше съвсем сам и това ясно опровергава клеветниците, които казват, че се е страхувал за живота си…

…Казват, че е бил доверчив. Но великият Отец на Църквата св. Григорий Велики казва, че колкото по-чисто е сърцето, толкова по-доверчиво е то. Какво обаче въздаде Русия на своя чистосърдечен, любящ я повече от живота си Господар? Тя му отплати с клевета. Той беше с висока нравственост – започнаха да говорят за неговата порочност. Той обичаше Русия – започнаха да говорят за измяна. Дори близки до Господаря хора повтаряха тази клевета, преразказваха си един на друг слухове и разговори. Под влиянието на злия умисъл на едни и разпуснатостта на други, слуховете се разрастваха и любовта към Царя започна да охладнява. После започнаха да говорят за опасност за Русия и да обсъждат начини за освобождаване от тази несъществуваща опасност, и в името на уж спасението на Русия, започнаха да говорят, че Господарят трябва да бъде отстранен. Пресметливата злоба свърши своята работа: тя отдели Русия от нейния Цар и в страшния миг в Псков той остана сам. Близки нямаше. Имаше предани хора, но и тях не ги допуснаха. Страшно изоставяне на Царя… Но не той оставя Русия, Русия оставя него – този, който обича Русия повече от живота си. Виждайки това и с надеждата, че неговото самопонижение ще успокои и смири разбушувалите се народни страсти, Господарят се отрече от Престола. Но страстта никога не се успокоява, когато достигне желаното – тя се разпалва още повече. Настъпи ликуване за тези, които искаха свалянето на Господаря. Останалите мълчаха. Последва арест на Господаря и по-нататъшните събития бяха неизбежни. Ако оставиш човек в клетка със зверове, рано или късно те ще го разкъсат. Господарят беше убит, а Русия мълчеше. Не се чу нито възмущение, нито протест, когато се извършваше това страшно злодеяние, и това мълчание е велик грях на руския народ…

…В скръбта си ние казваме: „Кръвта му е върху нас и върху децата ни“. Но нека помним, че това злодеяние на целия народ е извършено в деня на св. Андрей Критски, който ни призовава към дълбоко покаяние. Нека помним, че няма предел за Божията милост и няма такъв грях, който да не може да бъде измит с покаяние. Но нашето покаяние трябва да бъде пълно, без никакво самооправдание, без уговорки, с осъждане на себе си и на цялото зло дело още от самия му зародиш… Може би ще дойде време, когато самите Царствени мъченици ще бъдат изобразявани на икони в памет на възпоменаваното събитие…” (1962 г.)

Времето, което прозорливите очи на св. Иоан Максимович са видели, вече е факт – Царското семейство е на икона. Само покаяние няма. Нещо повече – злобата се е увеличила в световен мащаб. Несанкционираната клевета стана заразна и се опитва да надскочи самата смърт. Да си съперничи с нея. Докато всички станем безумни. Да не бъде! Ако днес някой духовник или спекулант разпространява клевети, просто не му обръщайте внимание. И разкажете на приятелите си какво ни е казал свети Иоан Максимович. Какво ни е показал свети Николай II. Покаянието е най-логичният отговор на проникналия в обществото грях. Покаянието, а не политическата спекула. И още, че човекът може да бъде красив. Чувате ли? Може да бъде красив! Свиквайте да гледате лицата от иконите, а не мазно надзъртащите физиономии от телевизора или социалните канали.