Вкъщи

Попаднах (без да искам) на интервю с изтъкнат наш… Трябва да е писател. Поне като такъв го представя друг изтъкнат наш писател. Заел поза на стар неразбран мъдрец. Не съм го чувал. И мислено се зарадвах за това…

Какво може да сподели такъв (изтъкнат) човек във време на криза? Когато ближните му страдат, когато умират, когато са объркани, противопоставени, отчаяни, озлобени, уплашени… Предполагам, че се сетихте. Споделя по (не особено) изтънчен начин отвращението си от българския народ. Нарича го “селска мома на световния площад”. А България – “страна на врачките”, позволила си (моля ти се) да не харесва Истанбулската конвенция и Сорос… Продължете да четете Вкъщи

Чиба!

Този път моят приятел – старият гробищен аристократ Ушакис – ме посрещна странно. Изтича до мен и започна нахално да души чантата ми. Едновременно с това си мрънкаше под носа:

– Я?! Какво има тук? Какво, де? Я, дай да видя!

Дръпнах се нервно:

– Остави ме! – подвикнах. – Не ми е до твоите игри. Тъжен съм и съм уплашен! Продължете да четете Чиба!

Не ви слагат каишка, нали?

Някои новини леко ме стресираха. Затова отидох за съвет при моя приятел – стария гробищен аристократ Ушакис. Разказах му накратко какво се случва отвъд оградата. Сигурно се сещате, че той помълча известно време. После заговори:

– Знаеш ли как се опитомява куче? Не е лесна работа. Каквото и да му казваш, види ли поле за бягство, не го търси повече. Затова първо го държат затворено вкъщи. Така постепенно се примирява с командите на стопанина. И че четирите стени са неговият обичаен свят. Въпреки това се радва, когато го изведат навън. И пак би драснало нанякъде. Затова му слагат каишка. Тя е неприятна. Дърпа го, души го, понякога хапе със зъби, опитва да я скъса. Но полека свиква. Идеята на дресировката е да го накараш само да ти носи каишката, за да му я сложиш. Да маха с опашка, да се чувства щастливо от това, че ще го вържеш. Когато това стане, работата е свършена. И скоро ще може съвсем без каишка. Тя се пренася в главата на кучето. И то върви там, където му кажеш, на определеното разстояние, без да го връзваш. И ако случайно се разсее по нещо навън, достатъчно е да го повикаш и ще притича. При всичко това, четириногият чувства, че е свободен и сред приятели. Защото го хранят добре и от време на време дори го галят. Водят го редовно на ветеринар. Дават му профилактично хапчета за обезпаразитяване, за да не пипне някоя лоша болест. Това е здрава кучешка радост.

– Ама, Ушакис, аз питах за нещо съвсем друго! – подхвърлих ядосано.

Но той вече беше набрал скорост в думите и не искаше да спира:

– Ако пък някой приближи хранещия го стопанин, започва да лае! Така се отблагодарява за килимчето в краката, на което спи… Но най-интересно е когато му хвърлиш пръчка. Така се разбира дали е опитомено докрай. Оставяш го да тича, а то взема дървото и го връща, за да му го хвърлят пак. И дори подскача във възторг…

Кипнах:

– Споделих ти сериозни проблеми, а ти ми дрънкаш някакви врели-некипели! Опитай да бъдеш сериозен!

Усмихна се горчиво:

– Винаги съм бил свободен. Избрах да живея тук, в центъра на гробищния парк, където домашните кучета не идват. В някаква степен аз съм много по-ограничен от тях! Но от своите желания, а не от каишки. Разбираш ли?! Сам съм избрал към какво да бъда привързан… Връзките на любовта ме държат все тук, около храма! Обичам да го гледам и затова обикалям наоколо. И къщичката ми е точно срещу него… Само за едно нещо ми е малко мъчно. Не мога да влизам в църквата, защото съм куче… Тя е направена за хората. Да се въздигат към Бога в нея. А вие можете да влизате в храма винаги, щом поискате. На вас никой не ви слага каишка! Нали?

Чак сега разбрах накъде бие. Този път аз мълчах. Но не за да си събера мислите. Просто не знаех какво да кажа… Той не ме остави, а повтори:

– Вие можете да влизате в храма винаги, щом поискате, нали? И никой не ви слага каишка?

Реших да гледам упорито встрани и да не отговарям. Но той се беше вторачил в мен. Накрая промълви:

– Харесвам те! Казват, че се свиква… Дано се паднеш при стопанин, който ти мисли доброто… Макар че… Ако не те пуска в храма, колко да е добро това, което ти мисли, човече…

Психотероризъм

Трябва да се разглеждат фактите. Догадките и изводите от тях са си лично дело и не може да се обсъждат без риск от обвинения в „конспирации“, все едно е някаква тайна съществуването на невидими управници на видимия ни свят. Не е тайна. Но се съгласяваме да не навлизаме в недоказуеми територии и да се придържаме към това, което е очевидно за всички. Продължете да четете Психотероризъм

За някои особености на новия свят

Човечеството е страдало от какви ли не епидемии и пандемии в историята си. Но никога досега не е влизало в капана на принудителната грижа за здравето. Никога досега не е била създавана идеология като днешната – за да си част от обществото, трябва да позволяваш да правят всичко с теб. Ако не позволяваш, вън от обществото. Новата доктрина е безкомпромисна. Чака скока във „видимите“ технологии, когато ще бъде и съвсем равнодушна. Роботите не изпитват чувства. Онези, които ще ги управляват, за да управляват чрез тях човечеството – явно също. Не изпитват. Чувства. Продължете да четете За някои особености на новия свят

Ушакис и спрялата промяна

Видяхме се и днес с моя приятел – стария гробищен аристократ.

– Ушакис, – подхвърлих му небрежно – винаги си говорим за нашите проблеми. Хайде веднъж темата да си ти. Кажи ми (например) от какво се страхуваш? Изглеждаш курназ куче. Видял си тук толкова страшни картини и въпреки това си спокоен, уравновесен. Останало ли е нещо, което да те плаши?  

Погледна ме изпитателно и помълча малко (според обичая си). Продължете да четете Ушакис и спрялата промяна