Имах си много хубава шапка. Черна, плетена ръчно. Не съм виждал друга като нея. Беше ми любима. Само чаках да дойде зима и да си я сложа. Стоеше ми много небрежно на главата. Представях си, че с нея изглеждам като аскет, който не се взема насериозно. Едновременно с това обаче се оглеждах дали ми завиждат за нея. Дори попадията, която обикновено ме щади, ми казваше, че такава привързаност към вещ не е здрава. Обаче опрелестеният не слуша никого, освен себе си и фантазиите си. Продължете да четете Коронавирус
Месечни архиви: януари 2020
На връзка
Учител съм по литература, сигурно затова изпитвам респект към всички видове изразни средства – метафори, сравнения и така нататък – страхувам се малко от тях и внимавам при използването им. Някои хора си ги ползват много успешно по подразбиране, имат вроден талант. Други прекаляват с тях, явно пресолват или преслаждат изказа, чак байгън става, натръшва, киселини, високо кръвно, захар и прочие, та чета по две изречения и спирам. Трябва да се чете здравословно. Продължете да четете На връзка
Розови и сладки
Преди много години даваха по телевизията хубав филм с Алберто Сорди. Казваше се „Гулиелмо големите зъби“ („Гулиелмо Зъбльото“). Харесвам старите филми. Нищо че са черно-бели, имат повече цвят от сегашните. И изобщо, предпочитам старите неща. Не можах да свикна нито с новото кино, нито с новото изкуство, нито с новата литература. Повечето от тях са празни и претенциозни. Може би е така заради бялата ми коса. Или защото съм в културен шок. Или, както би казал Дарвин – не съм адаптивен и затова няма да оцелея дълго. Впрочем, от дете мразя оцеляващите на всяка цена. Както и да е, това беше кратко встъпление. Продължете да четете Розови и сладки
Уютът на мъглата
Най-лошите неща стават незабелязано. Докато слушаш по новините да се вайкат за едно или друго, истинските злини пропълзяват по околовръстното и оттам слизат към центъра, за да се увият в някой подлез и да снесат в него яйцата си. Като в откачен филм на ужасите, който обаче не го дават по телевизиите. За истински смущаващото никога не се споменава и дума по медиите. Сега всички говорят за отровната мъгла, която от месеци се е настанила в София и ни задушава. Някои се качват на Витоша, за да снимат смога, който уж се образувал от горенето на гуми. Знаете ли онзи стар виц за това, че имало един черен град, в който имало черен квартал с още по-черна улица, а на нея – черен, черен двор, където се чул глас: „Бай Цеко, стига горя тия гуми!“ Вярвате ли, че градът наистина може да е черен от това? Продължете да четете Уютът на мъглата
С осем души в час
Обикновено новината за скорошната и неизбежна смърт на някой наш близък ни потриса. Колкото и да избягваш мисълта за това, изведнъж някой лекар застава пред теб и ти съобщава вестта, че трябва да очакваш най-лошото. Вече не можеш да се сдържаш и избухваш в ридания. И си казваш: „Не може да е истина. Не мога да го (я) загубя”. И от страх сърцето ти бие учестено. Продължете да четете С осем души в час
За да не загубя пътя
Понякога си мисля, че си Ангел под прикритие,
изпратен ми по милост, за да не загубя пътя,
покриваш ме със сълзи, с усмивка ме събуждаш.
От малък боледувам от човешката себичност,
защо ми трябва да съм толкова чувствителен?
А ти ми отговаряш – за да можеш да обичаш!
По улиците не вървя изправен,
завива ми се свят и ме презира,
а ти ме хващаш за ръка и ме лекуваш.
През зимата излизам необлечен,
настивам от въздишки и проклятия,
целувките ти чупят лед и носят пролет.
Присмиват се: „Не си й купил даже пръстен!“,
не символ търсех, а самата вечност,
сега те гледам… и знам, че тя ни чака…
12 януари 2020 г.
12 години заедно под покрова на Бога. Честит празник, любов моя!
За нашето обновяване
Неделя след Богоявление (Мат. 4:12-17)
Мисля, че една от най-характерните черти на днешния свят е нежеланието за промяна. Знам, че на пръв поглед звучи абсурдно. Можете да кажете, че светът сега е глобално село и т.н. Но ето какво имам предвид.
Храмовете, в които служа, се намират в парк около едно езеро. Веднъж млад мой познат беше седнал на една пейка. Задълженията ми обикновено са динамични и често ми се налага да тичам от едната до другата църква по няколко пъти на ден. Така и в онзи момент – ту в единия храм, ту в другия и все се натъквах на него – приведен, вперил поглед в телефона си и правещ нещо с него. Накрая ми останаха 5 свободни минути. Приседнах на пейката и се пошегувах: „Странно ми е колко време можеш да издържиш така, седящ в една и съща поза и пипащ по копчетата на телефона?“ Той бавно вдигна поглед и учудено каза: „Отче, в днешно време телефоните нямат копчета, много си назад с материала.“ Веднага осъзнах, че е прав и че аз работя с представи за техниката, които са останали в миналото. Продължете да четете За нашето обновяване