Този текст е за нехайството. Започвам така, защото истинското му начало вече е изказано от Христо Смирненски: “Посветено на всички, които ще кажат: Това не се отнася за мене.” Помните “Приказка за стълбата” нали? Но всичко по реда си…

Гледах преди време как един премъдър мъж тълкува Евангелието. Наслаждавах се на поучението, така да се каже. Изведнъж не повярвах на ушите си. Когато трябваше да се обясни защо Иуда е предал Господа, той каза, че имало хипотеза, която ни разкривала, че този апостол всъщност бил зилот и от неразумна ревност предал своя Учител. Разбрахте ли сега това, което не сме и подозирали толкова години? И друг път съм ви споделял, че понякога в сериозни ситуации ми хрумват смешни асоциации. В повечето случаи свързани с песни. Може би не е правилно. Може би духовник не трябва да прави като мен, но се сетих за песен на Висоцки, която се казва “Една научна загадка или защо аборигените изяли Кук”. Та, там се пееше: “…Само че има и такова предположение, че Кук бил изяден от голямо уважение…” Излиза, че и с Христос станало така. Ето ви решена научна загадка. Че и богословска, на всичкото отгоре.

Ако оставим хумора настрана, подобни подхвърляния насред тълкуването на Евангелието никак не са безобидни. Полека те създават друго значение на думата ревнител. Неусетно да си ревностен във вярата придобива значение на предателство. А компромисът се превръща в същност на изповеданието. И става не просто оправдан, а се натрапва като правилен духовен светоглед. Тази чудовищна промяна на Преданието тече от много време. Но се засилва толкова повече, колкото по-компромисни ставаме. Или ако трябва да се перифразира свети Серафим Софийски: Ние настройваме вярата според себе си, а не себе си според вярата. 

Защо всъщност бил предаден Христос? Тук няма място за тая или оная теория, нито за разсъждения. Понеже всички свети отци ни говорят едно и също. Всеки, който е бил на богослужение през Великия пост и през Страстната седмица знае, че става дума за обикновено сребролюбие. Ще се огранича да ви припомня само този тропар, който вероятно сте запомнили, като сте си чели причастните молитви. “Когато славните ученици при умиването на вечерята се просвещаваха, тогава злочестивият Иуда, обзет от сребролюбие, се помрачаваше, и Тебе, Праведния Съдия, предаде на беззаконните съдии. Виж, любителю на богатствата, тоя, който заради тях се обеси. Бягай от ненаситната душа, която се одързости да направи това на Учителя. Господи, Който Си благ към всички, слава на Тебе.” 

И ако богослужението не ви е достатъчно по темата, ще ви посоча какво мисли и свети Иоан Златоуст по въпроса. В Беседа 80 от Тълкуванието на Евангелието от Матея, той говори: “…Ако искаш да разбереш защо Иуда стана такъв (предател), ще откриеш, че той загина от сребролюбие. А защо, ще попиташ, той бе уловен от тази страст? Защото беше нехаен. От нехайството произтичат такива промени, докато от ревността произлизат точно противоположните. Колко много са наистина онези, които са били жестоки, а сега са по-кротки от овце? Колко много са онези, които първоначално са били сладострастни, а след това са станали целомъдрени? Колко са онези, които преди са били сребролюбци, а сега са се отказали от собственото си имущество? Така и Гиезий живееше до свят мъж (до пророк Елисей), а стана нечестив, заради болестта на сребролюбието. (4 Цар. 5) Наистина, сребролюбието е най-ужасната от всички страсти. Оттук произлизат грабителите на гробове, оттук – убийците, оттук – войните и битките, оттук – всяко зло, което и да назовеш. И такъв човек навсякъде се оказва безполезен – било ако му се случи да предвожда войска, било да управлява народ…” Това е гласът на Светите отци, а не моя научна хипотеза. 

Ревността във вярата изменя човека. Прави го от страстен – богоподобен. И разбира се, манипулативно е клишето на всяка ревност да се приписва безразсъдност. Напротив, това е частен случай – всяка добродетел има свой отровен двойник. Но това никак не я омаловажава. Просто трябва да се научиш да я различаваш. Но нито разумната, нито неразумната ревност във вярата се отнасят до Иуда. Той просто е бил нагласил парите от мирото, защото е крадял от касата, както свидетелства апостол Иоан (Иоан 12:6). А също така, предателят е бил лекомислен и нехаен в общуването си с Господа. (Кое му е тука зилотството?) 

Но Иуда не е единственият предател. Цялата църковна история е изпъстрена с малки и големи предателства. Та досега. Кажете ми в наши дни предаван ли е Христос? Светът иска да ни внуши, че единствените врагове на Спасителя са ревнителите към Неговото учение. Но не и сребролюбците. Не и нехайните. Не и лекомислените. Много ме гложди този въпрос: Ако пред очите ни някой целува Изкупителя, за да Го посочи като Такъв, Който трябва да бъде унищожен, скрит или игнориран, кой ще го спре? Ще има ли поне един апостол Петър, пък макар той тогава да е постъпил неразумно? И сребролюбие ли е това да избереш собствения си рахат, вместо ревността? Сребролюбие ли е, когато предпочиташ да си нямаш проблеми, вместо ревността към Христос? Сребролюбие ли е, когато си угоден към силните на деня, вместо ревността към Христос? Сребролюбие ли е, когато предпочиташ да си притрайваш, вместо ревността към Христос? Истината бива целувана пред равнодушните погледи на хора, които предпочитат заплатите си, безгрижието си, реномето си, пред това да спрат предателството. Защото сребролюбието не е свързано само с пари и с една конкретна каса. Сребролюбието е и материално удобство, и душевен комфорт, и живот не по правилата на Евангелието, а по най-малката линия на съпротивление. И за всичко това има изгодно оправдание: “Ревнителите (зилотите) са виновни. Те са скандалджии, не са толерантни към различните и изобщо, друг грях, освен ревността към Бога няма.” Ей това е мантрата на днешния ден, която ни набиват постоянно. За да не се види очевидното. И ние като Иуда сме нагласили едни пари и не можем да се откажем от тях. Просто няма как. Ще си нарушим мирното съжителство със силните в света. А това в никакъв случай не можем да си позволим. Защото ние явно друг рай не чакаме. Естествено, нещата не се изказват в такъв прав текст. Има си измислени църковни клишета за целта: “Не е моя работа! Сега не е моментът! Аз да си гледам моето си покаяние, пък Христос няма нужда да Го защитавам, Той може да се защитава и сам. Трябва да имаме любов…” Като чуя, че трябва да имаме любов и ми става лошо. Ние само Христос не обичаме. Обичаме всички. Най-вече иноверците. Прегръщаме се с тях. И обичаме диалога. И бахура обичаме, както казваше в “Улицата” Кръстьо Лафазанов. По-зле сме от героя от скеча му. Предаваме Христос от уважение. Разбира се, не от уважение към Него…

Свети Паисий Светогорец пише: “Днешните християни не са годни за битки. Първите християни били здрави орехи – променили целия свят. И през византийската епоха изнасяли една икона от църквата, а народът се съпротивлявал. Христос се е разпънал, за да можем ние да възкръснем, а ние оставаме безразлични! Ако Църквата не говори, за да не влиза в конфликт с държавата, ако митрополитите не говорят, за да бъдат добре с всички, защото ще им спрат хуманитарните помощи, ако светогорци не говорят, защото ще им отрежат държавната субсидия, тогава кой ще говори?… Ще стигнем дотам, че заради пенсията ще предадем Христа!”

Така че, скъпи приятели, не се питайте откъде са войните и трагедиите, откъде е безполезността на нашата проповед. Всичко е заради дребната изгода от 30 сребърника. Всички целувки са заради това. И всички обикновени предателства. Малки или големи. Всекидневни или тържествени. Битови или богослужебни. И не ми казвайте: “Ами аз какво мога да направя? От мене нищо не зависи!” Христос се е разпънал за всеки един от нас, а не само за онези, от които уж само зависи. И Спасителят може да попита всеки един от нас: “Защо ме изостави? Защо ме предаде? И какво си купи с парите, които спести? Как преживя без проблемите, които не срещна? Удобен ли беше животът ти без Мен?” Какво можем да Му отговорим? “Христе, не ми стигна ревност!” 

А сега откъде да я вземем тая ревност по Бога? Спомнете си, че я имаме по наследство. Послушайте бащата на всички българи – св. Иоан Рилски: “…И преди всичко, завещавам ви да пазите светата вяра непорочна и незасегната от всякакво зломислие, както я приехме от светите отци, без да се отдавате на чужди и различни учения. Стойте добре и дръжте преданията, които сте чули и видели от мене. Не се отклонявайте нито надясно, нито наляво, но ходете по царския път. Пазете се грижливо от светски увлечения и винаги помнете заради що сте излезли от света и заради що презряхте света и светските неща. А най-много се пазете от сребролюбивата змия, защото сребролюбието е корен на всички злини, според апостола, който го нарича второ идолослужение…”

Давам си реална сметка, че да си ревностен е трудно и болезнено. Че живеем във време, в което се избира винаги лекото и удобното. Просто си затваряш за момент очите и толкова. Не губиш нито стотинка. Съвестта ти е спокойна. Намираш се в духовен комфорт. В крайна сметка, питали ли сте се за това, че и Църквата може да спечели много, ако предаде Господа? Разбира се, не бойте се, това няма да се случи. Но и не значи, че не се отнася за всички нас.

Пък може и въобще да не е така, както пиша. Може Иуда да си е бил един обикновен зилот, а сребролюбието му да е бизнес и дипломатичен усет и да няма нищо общо с предателството. А Висоцки ни дава и среден вариант: “…Грешка е станала – ето защо мълчи цялата наука – искали да изядат готвача (кок), но изяли вместо него Кук…”