– Някой има ли въпроси?
Имах, но не го зададох пред всички. Изчаках уредника на музея да остане сам и се приближих.
– Казахте, че тези малки стъкленички се наричат лакримарии. В тях скърбящите събирали сълзите си.
– Да. От латинското lacrima, сълза.
– Но защо им е било да събират сълзите си?
– Не знам. – Човекът не знаеше.
Затова после попитах съвременния вариант на уикипедия, който някои назовават „интелект“. Отговорът твърди, че в историческата и археологическата наука това е определено като мит, че не е приета хипотезата, според която оплаквачките събирали сълзите си като знак и символ на скръб. Тези шишенца според романтичните митове били оставяни пълни на гроба и когато пресъхвали, траурът приключвал. Плачът спирал.
Обаче нещо не ми допаднаха научните твърдения, а съм човек на науката. Възпитават ни да не плачем безкрайно, да не живеем в скръб и така е било винаги. Сълзите са си сълзи, но колко да плачеш? Това да не ти е някакъв непресъхващ извор? Затова живей, радвай се!
Радвам се. Има за какво да се радвам. Но радост и сълзи не са антоними. От радост също плача често. Обикновен ревльо съм, плача на книги и филми. Не мога да прочета или чуя „Майчина сълза“ на А. Каралийчев или „Кочо“ на Вазов и да не се разплача. Опитвал съм, стискал съм зъби, дишал съм дълбоко, опитвал съм се да мисля за друго – не ми се получава.
И се съгласих с митовете от 18 – 19 век – малките стъкълца са били пълни със сълзи.
Древните хора са плачели. Това е сигурно. Плачели като днешните. Душата на човека отпреди пет хиляди години не се различава по свойството си да материализира чувствата си от душата в 21 век.
Преди Христос човекът плачел, както плачат в Бела Слатина до днеска – „и мъката си е все с назе“ – така казват хората. Утеха нема.
След Възкресението плачем, щото с тия сълзички да успеем да изкупим поне некое грехче. Малка стъкленичка да напълним – пак е файда. За големите грехове си приготви две-три кофи и докато не ги напълниш, никакво спиране.
Там в музея си представих един плачещ древен човек – няма си телевизор, няма си айфон, даже електрическа косачка си няма, нито машинка за подстригване – как да не плаче! Ще плаче такъв рунтав, небръснат и безпросветен, много ясно. Пък такива мънички стъкълца правел за сълзите си… Не ми се връзва нещо.
Не съм виждал нашата котка да плаче, демек, да рони сълзи, иначе мрънка за разни неща. Но тя грехове си няма, хайванчето, за какво да плаче? Няма за какво.
Скръб е да изгубиш майка си, детето си, брат, сестра. Скръб е да изгубиш половинката си. Ето това е скръбта, която познавам най-много.
Половинка човек вече не е човек, а човеченце. То, вече двуизмерно, евклидово, плоско, без 3D анимация, без обем, цялост, пълнота, без действителност и материя, осакатено, разрязано, с една огромна рана по дължина на цялата си същина, трябва много да плаче – толкова, че да запълни празнотата и още много.
Сълзите трябва да напълнят цялото празно пространство на липсващата половинка – а това са много сълзи. И пак няма да стигнат за нищо. Само тази солена почти морска вода може да му помогне да издържи и преплува докрай своето разстояние и време, за да стигне до своя бряг.
Половин човече не е сам човек. Не ги бъркайте. Половин човек е просто разделен на две – половината тук, а другата половина отвъд морето от сълзи. Ония в шишенца ги събирали, а той, половинчатият, плува в тях.
И ще преплува.
Не го мислете вие него. Добре си е той. Плаче си и знае що плаче.
Знае.
Нали помните как Малкият принц казал на летеца: „Моля… Нарисувай ми овца!“ Нещо подобно се случи и с мен. Отдавна не бях говорил с моя приятел – стария гробищен аристократ Ушакис. Очаквах да ме поздрави радостно при поредната ни среща на Малашевци. Вместо това, той се приближи и подхвърли делово:
Великомъченикът сред мъчениците! Баташкият първенец – св. Трендафил! Прочетете написаното на паметника му. “Чеда мои…” Мисля си… А наистина ли сме техни чеда, наистина ли пролятата им кръв тече и в нашите вени, в нашите първенци?
