Време за кърпене на души

Св. Пророк, Предтеча и Кръстител Господен Иоан

Когато говори за свети Иоан Предтеча, Господ казва на народа: „Какво излязохте в пустинята да видите? Тръстика ли, люлеена от вятъра?“ (Мат. 11:7) Знаете ли какво е тръстика, люлеена от вятъра? При всеки полъх на света тя отива в някаква посока – наляво, надясно, насам, натам… Сега е модерно едно, после друго. Днес едно се смята за добро, утре – противоположното. Не много отдавна беше актуален комунизмът. Изглеждаше, че ще съществува винаги. И тогава повечето хора искаха да бъдат комунисти, защото натам духаше вятърът. После задуха в друга посока и дойде демокрацията. А тръстиката светкавично се наведе към нея. Мнозина комунисти за една нощ станаха демократи. Борци за класово равенство изведнъж заобичаха богатството. В една шеговита песен се казваше: „На нови хора вече викам братя.“ И това не предизвиква някаква вътрешна драма. Гъвкавите хора винаги имат оправдание. Някой ги е лъгал, но те внезапно прозират истината и започват да следват промяната. До другия вятър… Продължете да четете Време за кърпене на души

„И сърцето ви ще сияе като слънце“

Някои вярващи записвали това, на което ги поучавала великата подвижница на нашето време света София Клисурска. Благодарение на тях и ние можем да се докоснем до нейната мъдрост.

„Страхът Божий прави човека мъдър. А какво е страх Божий? Това не значи, че Бог за теб е страшен, а означава, че ти се боиш да огорчиш другия, да му навредиш, да се отнесеш с него несправедливо, да го осъдиш. Ето това е мъдрост. Търси първо нея, а нататък Бог ще те просвети какво да правиш“. Продължете да четете „И сърцето ви ще сияе като слънце“

Когато омразата е полезна

Разговор на Степан Игнашев с финландския професор по богословие Ханну Пьоюхьонен

 

Ханну Пьоюхьонен е професор по богословие, който заедно със свои съмишленици строи манастир в градчето Лами в Южна Финландия – най-гъстонаселения регион на страната. Той размишлява над качествата, които са необходими, за да могат хората да наричат себе си православни не номинално, а по право. Такова право ни дава, убеден е професорът, и… омразата. Продължете да четете Когато омразата е полезна

Пътят към вкъщи

Слушах барабаненето на дъжда по чадъра и се опитвах да хвана ритъм. Сигурно се чудите дали не съм вече стар за това. Има неща, за които трябва да остарееш, за да ти се получат. Понякога, макар и рядко, думата „млад“ има негативно значение… Помните ли онази песен на The Beatles – „Help“: „Когато бях по-млад, много по-млад от днес, нямах нужда от ничия помощ, по никакъв начин. Но тези дни си отидоха, не съм толкова самоуверен. Сега разбирам, че съм променил начина си на мислене, отворил съм вратите. Помогни ми, ако можеш…“ Почти чувах Ринго в ударите на капките… Продължете да четете Пътят към вкъщи

За нашата разслабеност

4 Неделя след Пасха – на Разслабения (Иоан 5:1-15)

 

Христос Воскресе!
Евангелското четиво от тази неделя ни разказва за къпалнята Витезда и за един болен, който лежал в нея. Болен от 38 години. Само помислете: времето минава, минава… случват се хиляди неща, раждат се деца, растат, стават големи мъже и жени, на които на свой ред им се раждат деца. А той все така лежи, очаквайки нещо, което все не се случва – неговото изцеряване. Също както нашият народ, който като се отръска от атеистичния режим и от радост ли, от мъка ли, взе, че се поболя и досега все си боледува. Минават зими, лета, пролет идва и сменя нова зима, пък нашият народ все си е болен, все притиснат от сиромашията, все неразбран, все неповикан и което е по-лошо – все по-болен става. Увеличава се немотията, притискат те сметките, искаш да викнеш. Но към кого да викнеш? Кой ще се погрижи за осиромашалия български човек, за болния български народ?

Продължете да четете За нашата разслабеност

Мисли след заминаването на папата

Много от нещата хората, които разсъждават върху църковната позиция на Българския синод, няма как да ги разберат, защото Църквата говори език със съвсем различна философска логика – когато говори като Църква, а не като земна организация.
 
Тук дори не става дума за “канони” (една омразна на “отвореното общество” дума). Знанията за Бога са над времето, те идват от Бога, който е над времето. В богопознанието няма индивидуализъм, няма “еволюционност” – т.е. истини, отживяващи времето си и даващи място на “по-съвършени истини”. Именно от такова еволюционно в корена си мислене мнозина погрешно разсъждават за църковните истини, разкрити пределно ясно в догматическото богословие, и обвиняват Църквата в закостенялост. Объркването им, понякога искрено и недоумяващо, идва от гледната точка на хуманизма, който поставя човека в центъра на вселената. Затова хуманизмът е антихристиянски в отношението си към богословието, и антиклерикален в гражданската си философия. То се знае, ако човек, а не Бог, е в центъра на вселената, догматите са окови, задълженията ни към Бога са ненужно бреме. Както и родителските заповеди, дори когато са предназначени за спасението на децата от опасност, рани и смърт – в детските възприятия са окови и тегоби и единствено мекотата на детското сърце, единствено склонността на доверчивия детски ум да послуша добрия съвет, спасява децата от “антиродителска революция”. В Писанието, в Преданието на Църквата и нейните канони отново ни говори Бог. И който не приема, че това е така, той просто няма как в едно или друго отношение да не говори срещу Църквата, да изисква тя да слуша децата си, а не да бъде “строг родител”. Но за такъв човек, по самото устроение на душата му, Църквата не е родител. Той предварително е отхвърлил нейния родителски авторитет. С какво право, тогава, напада авторитета на чуждия родител?
 
Православното Богословие е Христоцентрично. Оттам идва и неразбирането на хората защо аджеба тез човеци – папи, патриарси и прочее – не се разбират. Защо не плеснат с ръце и не поведат общо хорце? Ами защото едните човеци, в хилядолетната си практика извън Православието, са въвели учения и практики, които похулвят Бога (това подробно и точно казват цяла плеяда православни светци за неправославните и небиблейски въведения в католицизма), а другите не искат и не могат да ги приемат и да участвуват в техните практики, защото са неприемливи за православната вяра. Дори можем да ги наречем богохулни. Защото богохулството е непростим грях. А съвместната молитва с неправославно вярващи е духовно участие в богохулство, дори със самото допускане за обща вяра – то е, на светски език, тайно пробутване на човешка клауза в нашия свещен договор с Бога. Само дето ние си мислим че е тайно. Тайно от човеците, които са невежи – да. Но тайно от Бога? Бог не бива поругаван! Това няма как го обясниш. Или го осъзнаваш чрез собствения си молитвен живот; или се доверяваш на ума на ония, чийто молитвен живот е бил тъй богоблизък, че са се удостоили със святост. За нас, вярващите православни християни това не е гледна точка, не е философия – това е път. И то тесен път към спасението. Път, който лесно се напуска, при малко невнимание.
 
Иначе, онова, което е писано от църковните отци, просветените от Духа, то няма как да бъде изтрито. Още повече, че времевия обхват е 2000 години. Църквата винаги е била единодушна. Това, че някъде има епископи, които не мислят като Църквата, не е нищо ново.Такива е имало още от апостолски времена. Имало е спор дори между първовърховните апостоли за това дали новопокръстените неюдеи трябва да се обрязват. И то спор, основан върху “прочити” на Писанието. После апостолският Събор взема решение, което става задължително. Църковните решения, които католическата църква е нарушавала и продължава да руши след “разцеплението” (а от православна гледна точка: отделянето си от Църквата), са на ниво Вселенски събори. Сиреч, дори юридически погледнато, следващите католицизма са нещо като противници на съборното учение на Църквата. И ако отделен епископ на Православната Църква, живеещ на Запад, пише неща, които са в противоречие с писаното от 1000 години и то от най-големите светци на Църквата, това накърнява не стоенето на Църквата в истината, а неговото стоене в Църквата. Критикуващите решението на Синода едва ли знаят, че всеки епископ полага клетва при ръкоположението си да говори ex cathedra така, както говори Църквата urbi et orbi; и че ако не прави това, попада под собствената клетва. И че дори да не бъде наказан за това, Бог няма да остави лъжа и клевета срещу Църквата Си ненаказана – сега (о, ако само е сега, в тоя свят!) или в бъдещия век (о, това на никого не пожелавам!). Църквата изхожда единствено от своето съборно съзнание, затова е Православна. Когато нечие мнение влезе в противоречие със Съборите ѝ, това мнение просто е неправославно и като такова, не е меродавно. Дори да го казва патриарх – вселенски, руски, латински, арктически…

„Мир! Мир!“ А мир няма…

Мир! Мир! Хиляди пъти… Мир!… Сигурно за последните няколко години не съм чул тази дума толкова пъти, изричана от толкова много хора, колкото през последните няколко дни. И колкото повече се повтаряше, толкова по-враждебна ставаше ситуацията. Толкова по-висок ставаше тонът. Толкова по-заплашителна ставаше любовта към мира. Може би не случайно военният парад и общата молитва за мир бяха в един ден на един и същ булевард. Човек неволно си спомня възклицанието на пророк Иеремия: „Мир! Мир!“, а мир няма.“ Продължете да четете „Мир! Мир!“ А мир няма…

От нас, но не наши

Толкова приказки за любов се изприказваха през последните дни. Защо православните не обичат папата, защо не искат да се молят за мир с него… И защо изобщо са такива… нелюбовни… Е, „светият отец“ си замина. Но ето, докато темата е още пареща, Божият Промисъл представя пред очите ни ап. Иоан и неговия празник (8 май). Да, същият, когото наричат „апостола на любовта“, любимият ученик на Господ Иисус Христос. Този, който ни е оставил безсмъртните думи, че „Бог е любов“ (I Иоан 4:16). Продължете да четете От нас, но не наши