Драги съседи и приятели, както казваше моят стар приятел Кърт Вонегът, трето поколение американец, иначе чист немец по произход – смятате ли, че съм чак такъв кретен, че да искам сам да съм в лоши отношения с хора, с които довчера съм бил приятел или поне добър познат? Чак такъв не съм. Не получавам удоволствие от кривите думи. Не можех да мълча.
Знаете ли вие, че приятелството не е някакво интернетско преживяване? Има хора, с които съм се виждал на живо, но не са ми близки, останахме си само познати, въпреки дългогодишното сътрудничество, а има и такива, с които никога не съм се виждал, като Вонегът, но които чувствам като приятели. Приятелството не е просто някаква солидарност по верски или друг принцип. Мога да съм солидарен с християните, с българите, със славяните, с мъжете, но приятелството е онова нещо, което ти дава спокойствие и сигурност. Което не изисква думи и обяснения, защото усещането е важно. Имам приятели и нехристияни, обаче приятелството ни въпреки това е в Христос.
Гледам сега как упорстват в статиите си привържениците на събранието в Крит. Текст след текст бълват, а на важните според тях места удебеляват шрифта. Това упорство говори за зависимост. Каква е мотивацията на хората, които държат да наричат събранието събор и да му прикачват определения като велик и свят? Винаги трябва да се търсят причините за явленията.
Каква беше моята мотивация да се противопоставям на големите български богослови и фондацията, която ги храни? Че кой съм аз, че да говоря срещу такива обществени явления като културтрегери и техните организации? Само това беше мотивът ми – да не предам онова, в което вярвам, откакто съм станал човек. Дреме ми, че ще речете, че звучи маниашко или крайно. Хич не съм наясно с каноните и догматите. Четох някога един катехизис с меки корици, колкото да се образовам на основно ниво. Мога да се съглася с онези хора за всичко друго – че “Левски” е по-слаб отбор от ЦСКА например, че Иван Костов е по-умен от Станишев, да речем, няма да им направя забележка, дори да пушат в колата ми, ако щете. Но когато става дума за онова, главното, важното, единственото – не мога да си изкривя устата, съжалявам много, дами и господа.
Чух какви ли не мнения – защо им падаш на нивото, защо не ги оставяш да пропадат, колкото ги тегли, защо не се молиш за тях, вместо да им противоречиш, в много лош филм си влязъл… Някакъв си костовист дори ме заплаши в клюкарника, после набързо изтри заплахата си и почна да лъже и маже. Рече ми, че трябва да внимавам, понеже вече от няколко места питали за мене. Да дойдат да се пробват! Я елате, пиленца, при батко. Какво ще ми сторите? Ще ме набиете? Голяма работа. Нещо по-лошо? Бог си знае работата. Един мой голям приятел ми викаше преди време да не скачам срещу по-силни от мен, когато пишех статии срещу С. Русев и Н. Робева. Хаха. Така му се изсмях на предупрежденията тогава.
Не заставам срещу хулителите самоцелно, за да се правя на герой, това искам да ви река от самото начало. Тая поза не е моята и не ме влече. Просто съм толкова беден, толкова не разчитам на нищо друго освен на Божията милост, че друг избор нямам. Просто нямам. Така съм създаден. Преди повече от десетина години, когато почнах да пиша православни текстове, не съм си представял, че ще настъпят такива години, месеци, дни, в които все повече ще разбирам нещо ново за някого и ще виждам и слушам как ме приканват с тъпо упорство да участвам в компромиса. И ако не го направя, ще ме закичват с титлите “зилот” и “фанатик”. Не си го представях така. Но така стана.
Спрях цигарите през ноември. Един мой приятел пуши постоянно и много. Но няма да му кажа да не пуши повече. Това си е неговият избор. Предполагам, че и той няма да ми каже кво ми се правиш на чистофайник, просто си изпуших цигарите за тоя живот, изборът си е мой. По отношение на цигарите не съм зилот и фанатик. По отношение на вярата ми нека ме определят, както си искат. Преди години не бях нито зилот, нито фанатик и ми се кефеха на текстовете. Сега обаче времето се сгъсти, много се сгъсти. Най-елементарните могат да рекат тоя па Фенерски се сбра с поп Владо и се развихри. Но да ви кажа честно приятелството ми с отеца е следствие на стремежите ми и Божие благословение, а не причина за позицията ми.
И така, защо отново споменавам тоя вече втръснал въпрос и защо пак се осмелявам да споменавам свещените крави на българската култура? Защото е война и те воюват с мен и моя Бог, затова. Няма да млъкна. И съм убеден, че има хиляди хора на моята позиция, не съм техен говорител, но знам, че ги има.