Има един „културен“ сайт, който много пъти ме е смущавал духовно през последните месеци. Бях си обещал повече да не се занимавам с него. Дори да не влизам и да не чета нищо там. Казвах си: нека всеки прави онова, което повелява съвестта му. А после да носи отговорност пред Бога… Но стана така, че „случайно“ го отворих отново. Не знам защо. Вероятно глупав навик от миналото, който ти натрапва желанието да си информиран… Този път изпитах различна емоция. Не духовен смут, а нещо като дълбока човешка погнуса. Толкова силна, че трудно мога да я опиша… Неволно пред очите ми започнаха да се появяват лицата на приятелите ми, които напуснаха България. И това, което казваха: „В тази страна има хора, които с думите си като с куршуми ме гонят от нея.“ Аз обаче не съм готов да бъда изпъден!

Много пъти ме питаха защо отговарям на писаниците, които ме възмущават. Има много причини. И този път са лични. Да, свещениците също са хора и имат право на личен живот. Длъжен съм да напиша този текст. Длъжен съм, понеже знам защо останах. Длъжен съм на добрите и кротки хора, с които Бог ме събра и които с благодарност мога да нарека близки до сърцето ми… Близки ли? Не, вие седите на големи меки кресла в моето сърце и го
правите уютно за самия мен. Длъжен съм на безкрайните топли вечери, които са ме прегръщали като приятел. На сутрешното кафе с тоник на „Виенския“ и на децата, които винаги играят наоколо. На онази част от булеварда, която върви от „Рашовия“ магазин към спортната зала. Луд съм по това да минавам по нея и по стълбите които водят към онази кула, която напук наричам „гъбата“. Сега по тях сигурно е постлан килим от разноцветни листа, който сякаш ме очаква като „висок гост“. На всеки един от парковете и на смеха, с който съм се смял там… Аз, който от малък съзирам в света само печал. Дори на малкото офисче за поправка на компютри, пълно догоре с всякакви безчувствени джунджурии. Сред тях винаги внезапно се появява една глава, която светкавично ги одухотворява с радостния възглас: „Дядо попе, драго ми е да те видя!“

Когато някой вероломен варварин нападне твоя свят, няма как да спреш решимостта си. И защо да спирам… Длъжен съм и на тази моя дружка, с която сме ходили да вземаме детето й от градината. Но не бързаме, а първо изчакваме до оградата, за да погледаме как дребосъците си играят. Длъжен съм дори на бабата в храма, която без да знае името ми, винаги ми праща поздрави все едно съм й племенник. И на добрия отец, който винаги ме е посрещал с любов в Христа. И на онова момче, което преподава Вероучение, което е хвърлило толкова много труд, за да направи прекрасното детско тържество за Рождество! По разбираеми причини го гледах по интернет. Дано да има и тази година, пак ще го гледам… И мъничко ще поплача. Тия неща не се разказват. Аз си
позволявам да ги споделя, защото не съм готов да допусна те да бъдат бомбардирани. Най-сетне аз съм длъжен на целия Димитровград. Защото ограбих съкровището му. Взех го и го отнесох в прашната и мръсна столица, за да оцелея в нея. И винаги когато мога се връщам с това съкровище. Като някакъв нов Александър Велики обикалям по улиците с него, за да видят всички, че то е мое. Длъжен съм и на прекрасните роднини на жена ми, които ме приеха като свой син и ме обичат с най-милата любов на света. А също и на онази манджа с праз, която никой, освен мен не обича, но бабата ми прави с огромно желание…

Аз съм софиянец. Всички мои роднини, които съм виждал, са софиянци. Прадядовците и прабабите ми бяха… Така че няма как да ме обвините в нищожна заинтересованост. Помня като казвах на нашите: „Намерих си момиче от Димитровград, а дори не знам къде е…“ А те ми се смеят и ми отговарят: „Иди го намери на картата, до Хасково е.“ И аз си представях рушащи се соц сгради и бълващи нечистотия комини. Но никога не позволявам на тъпите си предразсъдъци да се запознаят с някого преди мен. Трябва да се дава възможност на хората и градовете сами да се представят. Влюбих се… Влюбих се още като слязох за първи път на автогарата. Още когато за първи път се разходих из парка „Пеньо Пенев“. И продължих да се влюбвам все повече след всеки човек, който срещах, след всяка нова пряка.

Текстът, който ме погнуси, е на Теодора Димова и се казва „Спрялото време“. Той е за Димитровград. Мога да се съглася само със заглавието. Да, в моя Димитровград наистина времето е спряло. Така, както става в пристанищата. Когато се прибираш след силна буря. Когато се връщаш с нови бръчки… със сенки под очите. Да, на сушата времето спира…

Кое е това, което ме възмути ли? Г-жа Димова е била в града само веднъж! Но запомнила само миризма на фекалии. И най-лошото – тя го сравнява с Чернобил. Пише: „Димитровград приличаше на Припят. Все едно, че беше напуснат от хората, но хората бяха все още там.“ Останалите хули си прочетете сами http://kultura.bg/web/%D1%81%D0%BF%D1%80%D1%8F%D0%BB%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B5/.

Ще подмина темата за болшевизма, чийто маниер беше да плюе по всичко, което не познава. По-скоро ми иде да припомня думите на преп. Паисий Светогоец, който казва, че има хора-мухи и хора-пчели. На мухите, Димова, и на най-прекрасната поляна им мирише на фекалии. Пчелите пък навсякъде намират меда.

„Знаеш ли как посрещаме ние?“ Така ме попитаха веднъж. „Еди кога си ще идва чудотворна икона на Пресвета Богородица, ела на празника!“ Отидох! Отидох, за да чуя как градът казва с възторг: „И откъде ми е това –  да дойде при мене Майката на моя Господ“ (Лука 1:43). Позволиха ми да нося иконата и да шепна молитви направо в ухото на Пречистата. Минахме през целия център, чак до храма „Св. Димитър“. Пред нас вървеше духовият оркестър. А по целия път дечица ръсеха листа от рози. Аз, потънал в грехове, подобно на херувим носех Пресветата и стъпвах по килим от цветни ухания…

Димова, хората имат усет кого как да посрещнат. Разбирaт от тия неща… Така че не е чудно, че на представянето на книгата ти е имало само 6 човека. Над тях ли ще се големееш? Този град дава национална и международна литературна награда на името на Пеньо Пенев. Нейни носители са Дамян Дамянов, Евтим Евтимов, Валери Петров, Булат Окуджава… Няма да ги изреждам всичките 27 до момента. Но всички са от калибъра на изброените по-горе, а не от твоя. В културен план димитровградчани са виждали от пиле мляко. И прясно, и кисело. Едва ли има друг град с толкова поети и изобщо с толкова култура на глава от населението…

Бях започнал да пиша за това какво представлява градът наистина. За правите улици, потънали в зеленина. За парковете, които заемат почти половината площ на града. За прекрасните му жители. Но сега си давам сметка, че не си струва. Идете и вижте. Друго е важно. Истинският Чернобил е гордостта. Радиацията на високомерието, съчетана с излъчването на посредствеността, опустошават душата на човека и го карат да вижда другите хора разкривени. Без да разбира, че всъщност проблемът е в собствените духовни очи, пред които са паднали пердетата на нелюбовта.

Истинската причина Димова да хули града, който не познава и е видяла само веднъж преди повече от 15 години, е съвсем прозаична. В него е роден ген. Радев. Докъде може да падне човек в името на политическата партизанщина… Блестящ пример как някой може да похаби таланта си. Ако изобщо някога е имал такъв. Защото той не се предава по наследство. Дебело искам да подчертая, че отдавна не се интересувам от политика и съм благодарен на Бога за това. На тези избори не съм гласувал за Радев, нито за Цачева, въпреки, че не дължа обяснение на никого. Просто искам да кажа, че пиша това не заради политически пристрастия.

Смятах да завърша този текст с едни думи, с които Петроний в „Quo vadis“ оценява литературните дарби на Нерон. Но после пак си дадох сметка, че не си струва. И измислих друг край… Да се обърна към хората, които наистина са си в града и го правят пълен с живот… Скъпи мои, за мен е чест да наречете и мен димитровградчанин… Поне на половина, а? И другия път пак ще ме чакате на автогарата с кола, нали? Че куфарите ми с всяка година стават все по-тежки…

А краят е изненада за моята презвитера и неуморна редакторка. Като се върна довечера ще ми пуснеш онази песен на Ваня Костова, в която се пее: „Димитровград – ти по-богат си, ти най-богат си от всички градове в света с нашата любов.“ https://www.youtube.com/watch?v=9_WE4LxFYn0 И да видиш хубаво за грешки, защото докато писах, много се вълнувах… Не съм ти посвещавал отдавна стихове. Приеми този текст като нескопосан стих. Фекалиите понякога служат за тор, от който порастват цветя. А най-верният отговор на невежите хули е любовната поезия…