Когато ми стане трудно, отивам на гробища. Ще кажете, айде, тоя пак почна с депресарските си истории. Питали ли сте се защо темата за покойниците ви натоварва? Помислете дали вярвате от все сърце във Възкресението? Дали умеете да го предвкусвате именно там, където привидно смъртта е възтържествувала? Дали знаете, че тя е победена? И че любовта може да се протяга отвъд нея?

Както и да е… Ще започна пак. Когато ми е трудно, отивам на гроба на баща си. Седя си там, до пръстта, погълнала простреляния (който ме научи да не мразя). Беседвам с него. Спомням си… Прося молитвите му. Давам си сметка, че ако сега излезе от земята, ако сега възкръсне, би имал същия авторитет, същата власт над мен, както и преди. Не само заради йерархията на родителството… Да, законът трябва да се изпълнява заради Законодателя. Но не бива и да се преиграва с това. Някои се облягат на Божията милост с всичките си килограми и изискват да бъдат почитани, само заради това, че са бащи или началници. Но сами не вършат нищо, за да предизвикат любов. Все едно всички са им длъжни за всичко, а те на никого за нищо… 

Пак се отклоних. Исках да продължа с това, че съм болен. Има вариант да ида до Бакърената, но нямам сили. Затова си седим на един диван – аз, температурата и кашлицата. Молим се уж… И си спомняме. Хей, гробищата са препоръчителни, но не и задължителни за хубави спомени… (Шегичка!).

Когато бях много малък, понякога сънувах кошмари. Скачах от леглото и тичах при татко. Хващах го за ръка и така заспивах. Създаваше увереност, че нищо лошо не може да ти се случи. Със самото си присъствие. И нищо лошо не се случваше. 

Понякога (като млад) го гледах отстрани и се чудех… Сега разбирам, а тогава напипвах инстинктивно… Как така умееше във всяка ситуация да се жертва незабележимо. Тогава мислех, че всички възрастни се жертват. Нали сме християни, все пак. Удивлявах се на дарбата да го прави незабележимо. Без претенции, без да очаква отплата. Бях доволен като влизах в клира на Църквата. Виках си: Какво ли благочестие ще видя… Не видях и 5% от това, с което бях свикнал. И 4% дори. Отец Тадей Витовнишки имал същите очаквания като мен. Казва, че го е видял само в един калугер и донякъде в един поп. Благочестието… Отец Тадей е уж наш съвременник, а сякаш е отдавна покоен. 

Извинете, пак неволно съм отворил скоба… Чудех се как човек отговаря на саможертвената любов? Как връща за топлата длан, за ежедневието, в което постоянно е бил поставян на първо място? Как се реваншира на втория, който по пътя на живота, го е носил? Е, кажете, как? “Начи… Много благодаря. (И ръчичката на сърцето.) Задължен съм ти!” Така ли? 

Отново лека крачка встрани. Нали така и не се научих да мълча… Пък дори и да мълча, все не ми се получава да бъде угоднически… А това е много важно за благопреуспяването… Та, навремето имах проблеми в телевизията. Все ме нарочваха, викаха ме шефове, през ден ме уволняваха… И при един такъв случай баща ми рече: “Слушай, докато съм жив, компромиси със съвестта си няма да правиш! Като умра, както Бог те вразуми!” Сега ходя на гроба му и размислям…Той е жив! Защо да безпокоя Бога да ме вразумява, като той е жив. Така си казвам. И гледам снимката на паметника. 

Ето ви вариант за отговор на горния ми въпрос… Боби (баща ми се казваше Божидар и напълно оправдаваше името си) не би приел клишета от сорта: “Нека, прочее, опитваме и ние да бъдем такива”. Той много се смееше на думи, изречени без сърце… 

Ей, чакайте пак да отворя скоба. Сетих се за дисидента Стефан Цанев, който беше писал, че “който говори скучно за комунизма, говори против комунизма”. А който говори скучно за Църквата? Ние можем ли да проповядваме и да не е скучно? Или скуката в думите ни за спасение е вече “Свещено Предание”? 

И сега понякога ме е страх. Но искам отново да хвана тая ръка и да кажа, че не предадох съвестта си. Това е отговорът. Да, понякога разплаквах хората с думите си. Друг път – не, съжалявам, толкова мога. Но се старая да не превръщам словата си в гротеска!

Знаете ли защо написах всички тези лични неща?! Българският народ също има свой баща – св. Йоан Рилски. И е нарекъл празника му “отчовден”. Денят на бащата, чийто гроб трябва да е най-чистото място в България. Денят на този, който ни е държал в шепите си при всички наши кошмари. Денят на този, който ни измолва. Денят на този, който ни учи докато е жив, да не отстъпваме от съвестта си! 

Е, св. Йоан жив ли е? Сериозен, много сериозен въпрос. 

В понеделник първите и най-важни представители на народа ни ще отидат при мощите на баща ни… И ще се поклонят на нетленната му топла ръка… 

Ще трябва да кажат думи за него! 

И ще се изправят пред въпроса за съвестта си! 

Пред живия ни баща и пред благоухаещата му длан, ще се изправят пред въпроса за съвестта си! 

Ще кажете, че съвестта е разтегливо понятие. Човек може и да я излъже! Не, не може! Защото на подобни срещи присъства и Съдията! (Пак да попитам, вярвате във Възкресението, нали?!)

И сега, когато се съберат баща и деца, Този, Който ни е научил на саможертва, ще присъства в Плът и Кръв! И имената, които ще бъдат пуснати в Чашата с Кръвта Му, ще кажат всичко за съвестта. Ако тези имена са чужди, срещата ще бъде печална. А бащата ще може да направи твърде малко… Твърде малко, освен да се срамува! 

Представяте ли си как светец произнася със срам думите: “Ето ме мене и децата, които Бог ми даде!”