Голям студ. Минус 11 градуса. Усеща се минус не знам колко… Времето навън и човешките взаимоотношения създават усещане, че идва нов ледников период. Какво по-обикновено може да се случи на един свещеник от това да направи панихида. Молитвен спомен… Помните ли онази песен: „Пръст от пръстта, остава споменът…“ Снегът хруска под краката ти и сякаш през зъби заплашва, че ще затрупа и тази утеха. Последното убежище на днешния свят…
Пристигнах на Малашевските гробища по-рано. Посрещнаха ме кучета. Мисля си, че ако на планетата настъпи арктически студ, ще оцелеят само те. И пак ще си обикалят около гробовете в търсене на някоя оставена подавка…
Точно до входа има една гостилница. Казва се „Параклиса“. Разказвал съм ви за нея. Влязох да изпия чаша топло кафе и да убия няколко минути. Какъв израз само… Кръчмите и ние сме весели съучастници в убийството на онова, което служи за покаяние…
Вътре имаше само още един човек. Вероятно служител или на гробищния, или на близкия автобусен парк. Нито е сутрин, нито е обед. Човекът попита има ли нещо готово. „Да, телешкото варено.“ – отговориха му. Докато пиех кафето си дадох сметка, че ако наоколо все пак се появят хора, те ще дойдат именно тук – в „Параклиса“. Ще седнат на топло и ще сърбат варено с четвъртинка хляб. А после може и някоя бира да изпият. Тази метафора ми дойде в повече. Нали така казват – че ревността по истинската Църква водела до омраза и противопоставяне с другите „църкви“. И ето ти го молитвеният дом на бъдещето, където най-после Тялото и Кръвта на Христос няма да разделят хората. Където най-после ще настъпят мечтаните от мъдреците на този свят „мир и любов“. А всички ще могат да се насищат с телешко и миризма на претоплени манджи…
Излязох вън и закрачих бавно към парцела, на който трябваше да отида. По път се отбих през храма. Там има икона на Пресвета Богородица – Скоропослушница. Само един поглед, отправен с вяра, ти дава да се сгушиш в Майчините обятия. Само един поглед, отправен с вяра…
После отидох до гроба, за да направя панихидата. Свещите гаснеха от вятъра, но слава Богу за всичко. Накрая казах на хората, че се надявам Бог да прости греховете на тяхната близка заради храбростта им. Заради това, че не са се уплашили, а са дошли в това студено време, за да се помолят. Замълчаха. Представляваха величествена гледка насред празните парцели. Тръгнах си.
На отиване и на връщане след мен вървяха кучета. Много пъти се обръщах и им казвах: Чиба! Те отскачаха назад, но като ми видеха гърба и отново приближаваха. Придружиха ме до спирката. Там, разбира се, също нямаше никой. Усещането за самота се разсейваше само от металния глас на дикторката, която съобщава разписанието от електронното табло: „Автобус номер 90 пристига след 43 минути; автобус номер 86 пристига след 13 минути…“ Кратка пауза и после пак, и пак… Дори да замръзнеш, тези думи ще продължат да се повтарят, само ще намаляват и ще се увеличават минутите. Ще идват и ще си тръгват автобуси. Това е типично за електронните гласове – в тях няма милост. Нито съчувствие. Дори към автобусите…
Мислено благодарих на Бога, че не чакам рейс 90. В такива студени моменти обичам да говоря по телефона. По-добре ръцете ми да мръзнат, но да чувам гласа на живи хора. На приятели, на близки.
Сега пиша този текст на телефона си, докато пътувам към вкъщи. И знаете ли защо го правя? Не защото само това е свободното ми време за писане. А заради надеждата. За да ви кажа, че има надежда. Че идва пролет. И това, което изглежда сега толкова устойчиво, толкова неотменимо, толкова модерно и съвременно, утре няма да го има. Ще изчезне, все едно, че не е било. Снегът ще се стопи като призрак. И Слънцето на правдата ще стопли измръзналите души. Написах това, за да не спираме да очакваме. За да не свикваме със зимата. За да не помислим, че миризмата на стара запръжка в „Параклиса“ прилича на уханието на тамяна в храма. Или пък вкусът на телешко варено може да замени Тялото и Кръвта на Господа…