Почти целия си живот дядо беше прекарал в центъра на София. Когато се пенсионира обаче, заряза всичко и отиде на село. Построи си малка къщичка. Така и не успя да я обзаведе изцяло. Обитаваше само една стаичка и кухня. Но пък си купи 3-4 кози и 1 овца. През лятото му ходех на гости. И заедно изпълнявахме „чредата“ му да пасе селския булюк. Иначе казано, кой колкото животни има – толкова дни води стадото на паша. Прекарвахме с него по цели дни в планината. Това бяха първите ми пастирски опити. Казваше ми: „Там има младо дръвче, а онази коза ще му изяде кората. Иди и я прибери при другите.“ Аз вземах овчарската гега и почвах да махам срещу нея. Тя побягваше надалеч и се налагаше после дядо да я примамва обратно. След това ми обясняваше: „Не може така да се отнасяш с животните – вземаш тоягата и махаш. Трябва да изобиколиш, да предположиш къде може да отиде козата. Не става само да въртиш гегата. Целта е да прибереш стадото цяло вечерта при хората.“ Надявам се тези думи да са ми послужили…
Но не за тях седнах да пиша. А за нещо по-специално. Докато се разхождахме из планината, дядо ми показваше разни билки. После ги късаше, даваше ми да ги помириша и ги прибираше в една торба. След това ги сушеше. Имахме си ритуал. На мръкване си правехме чай. Дядо наливаше вода в сив метален чайник и го слагаше върху печката тип „циганско чудо“. За миризмата от този чайник искам да ви разкажа. Всеки път беше хем различна, хем еднаква. Никой с точност не може да каже какви билки дядо слагаше в чая. Най-верният отговор би бил – онези, които са попаднали в шепата му. По някакъв начин водата попиваше не само горския аромат, но и миризмата на изгорели дърва. А също и сякаш се напояваше от чистия въздух. Ухаеше на свежест. На живот. На свое. Стопляше…
Бях забравил тази миризма, но споменът за нея се върна неволно сега, понеже се разболях от грип. Прииска ми се да се излекувам с един такъв чай. Близо до нас има билков магазин – можеш да си купиш всичко, без да го береш и сушиш. Без изобщо да ти пука. Всичко е опаковано. Подредено. Приготвено. Има само един проблем – няма аромат на живот. Сякаш някой е измислил пластмасови билки. Сякаш ти продават изкуствен уют. Уж е липа, изглежда като липа, но нещо липсва…
Мислех си за добродетелите. За да са истински, трябва да отидеш в планината. Да се потрудиш, да ги подготвиш, за да ги превърнеш в топъл чай. Нашите не са такива. Светът и неговата индустрия върши всичко вместо нас. Вече няма нужда от семейни ритуали. Всичко е станало „лесно“… Добродетелите ни са опаковани в лъскава хартия. Но не са лековити. Празните шепи не могат да дадат нищо на никого…
Имаш чувството, че подвигът е станал комерсиален. В духовен план никой не иска да се качва в планината. Защото тя е стръмна. Защото изисква усилие. А за брането на билки трябват познания. Добродетелите не са просто нещо. Ако не си разумен – можеш да откъснеш трева, която да ти вгорчи живота. Да бъдеш философ по равните градски улици е много по-лесно. Няма да се изкаляш, няма да имаш мазоли по ръцете. Свикваш с мръсния въздух, наситен със смрад на изгорели газове. Просмуква се до душата ти. И все пак се мислиш за чист. Все пак се мислиш за добродетелен, понеже можеш да си купиш нещо, което има етикет „био“.
И ако все пак пожелаеш да тръгнеш към планината, то е само за удоволствие. За забавление. За развлечение. Но много рядко за топъл билков чай, с който да сгряваш близките си. Ето това е проблемът. Планините не са празни, но берачите на билки са търговци. И почти никога подвижници. Няма интерес към любовта. Не е нужно да я практикуваш. В google пише достатъчно за нея.
Тази кратка история има прост и ясен завършек. При кого да отиде болният? Как да спре треската, която сам си е причинил? Христос е винаги близо. Той е създал всички билки и е Лекарят на лекарите. Всички прекрасни аромати идват от Него. Стига само да не се подведеш от някой неразумен пастир, който не е чул поученията на дядо си…