Често на различни срещи и даже на църковни събори се чува мнението, че „заради единството“ трябва да се стигне до консенсус по някой въпрос, дори и ако по него няма единомислие.
Случва се и едни и същи съборни институти, в които заседават едни и същи хора, да приемат взаимно противоречащи си решения, оправдавайки се с това, че го правят „заради единството“. Има политици и църковни деятели, които твърдят, че се борят за единство на института, който представляват, изкуствено противопоставяйки себе си на тези, които уж не са заинтересовани от опазването на единството.
От самото начало ще кажем: единството в обществото и Църквата е крайна цел, към която всички трябва да се стремим.
Особено в Църквата към единство са длъжни да се стремят всички, защото то е било достигнато в деня Петдесетница. За това добре е казано в кондака на празника: „Когато Всевишният слезе и смеси езиците, раздели народите, а когато раздаваше огнените езици, към единство призова, затова и единогласно славим Всесветия Дух.“ Това е дело на Светия Дух, Който действа в Църквата. По този начин единството в Църквата е опитно преживяване на Петдесетница, затова и в богословската сфера има такова понятие като единство на апостолите и отците на Църквата.
Но е необходимо да отбележим, че има единство и между тези, които вършат зло и са част от престъпна организация, насочена към разделение и нанасяне на обществена вреда. Тези хора се грижат за своето единство, за да могат да извършат злото и да не бъдат разобличени. Така че, единството не е някаква крайна цел, която трябва да бъде достигната, а съчетание на единството с истина.
В Божествената Литургия има възглас към вярващите: „Като изпросихме единство на вярата и общение със Светия Дух, нека сами себе си, един другиго и целия наш живот на Христа Бога да отдадем.“
Единството в църковния език не е някаква абстрактна и безусловна категория, а е неразривно свързано с вярата. Единство означава единство във вярата, както това ни е било открито от Бога и светиите, свързано е с „общението със Светия Дух“ и безусловно изисква посвещаване на целия живот на Христа. Такова единство е благословено от Бога, за разлика от „единството“, което могат да имат еретиците един с друг, основата на което е спекулативното слово и войната срещу православното учение.
Апостол Павел в Посланието си до Ефесяни съветва християните да се стремят да пазят единството на духа, което е свързано с Единия Господ Бог в една вяра и едно кръщение. Ето какво пише: „…и залягате да запазвате единството на духа чрез връзките на мира. Едно тяло сте и един дух, както сте и призвани към една надежда на вашето звание; един е Господ, една е вярата, едно е кръщението, един е Бог и Отец на всички, Който е над всички, и чрез всички, и във всички нас.“ (Еф. 4: 3–6). Единството на вярата е свързано с Единия Господ, едната вяра, едното кръщение, едното тяло и единия дух.
По-нататък Апостол Павел говори за единството в обожението: „И Той постави едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, други за пастири и учители, за усъвършенствуване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово, докле всинца достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божий, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство…“ (Еф. 4: 11–13).
Това означава, че единството на вярата е свързано с познанието на Сина Божий и има за цел съвършенството, за да може човек да достигне до пълната възраст на Христовото съвършенство, тоест до обожение.
В тази координатна система са действали и отците на Църквата. Те са се опитвали да съхранят Единството на Църквата на основата на дадената им по откровение вяра и са изгонвали от Църквата еретиците, които със своите лъжеучения са нарушавали единството на Църквата.
Ереста, а не истината нарушава единството. Еретиците са били предавани на анатема, за да се запази единството на вярата и единството на Църквата. Светите отци, отделяйки еретиците от Църквата, не са разрушавали единството, а са го защитавали. Всяко различно тълкувание не е нищо друго, освен лъжлива трактовка на Вселенските събори на Църквата.
Авва Доротей свързва съединението на християните помежду им с единомислието. Такова отношение нееднократно може да бъде забелязано и у апостол Павел. Например, до християните в Рим той пише: „А Бог на търпението и утехата дано ви даде да бъдете в единомислие помежду си според учението на Христа Иисуса, та единодушно и с едни уста да славите Бога и Отца на Господа нашего Иисуса Христа.“ (Рим. 15: 5–6).
С такива думи апостолът се обръща и към филипяните: „И тъй, ако има някоя утеха в Христа, ако има някоя разтуха в любовта, ако има някое общуване на духа, ако има някое милосърдие и състрадание, – направете пълна радостта ми: имайте едни мисли, като имате една и съща любов, и бъдете единодушни и единомислени“ (Фил. 2: 1–2).
Преподобният Исаак Сирин дава определение на духовния съюз. Ето какво пише: „Духовното единение е непрестанно помнене; то непрестанно пламти в сърцето с пламенна любов, без да се отклонява от заповедите, взема сила за пребиваване в съюз, не с насилие на природата и не по природа.“ Духовното единение се достига със спазване на Христовите заповеди и възпламенява ревност по Бога в сърцата на хората.
В обществото се говори за единство при съществуващи различни гледни точки – именно затова е възникнал демократичният обществен строй. Различни центрове на властта и различни програми на политическите партии, различни позиции и във вътрешнопартийни дискусии, когато те се изразяват по демократичен начин – всичко това са признаци на достигнат консенсус.
Но в Църквата нещата стоят по друг начин. Единството не е външно съгласие на различни позиции, отличаващи се от дадената в откровение вяра и Предание. Единството е плод на Светия Дух, общение със Светия Дух, единство на вярата.
По този начин, в Църквата „заради единството“ не трябва да се върви против православната еклезиология и православното богословие, защото с това в крайна сметка се подриват основите на богооткровената вяра. Когато някой се отклони от вярата, единството с него не е добро; напротив, този, който пази богооткровената истина, е и пазител на единството. В църковните въпроси е недопустимо да бъде следвана дипломацията, да се отричаш от своите думи, постоянно да променяш мнението си и да наричаш подобно поведение принос към достигане на единство.
Ние живеем в такова време, в което е недопустимо да бъде променян смисълът на думите, особено на такива като „единство“, и това да се прави заради външен изкуствен и изменчив дипломатичен манталитет, зад който се крият стремеж към лична изгода и конюнктурност.
Автор: Митрополит Навпактски Йеротей (Влахос)
Превод от руски: Милена Дойчева
Източник: http://www.pravoslavie.ru/102103.html
Заглавието е на outsideri.org
Снимка: https://orthognosia.blogspot.bg/2016/05/blog-post.html?m=0