„…Един пролетен следобед Нектарий бе посетен от един богослов, който някога беше негов ученик в Ризариос…

– С какво се занимаваш сега? – попита го Нектарий.

– Преподавам в няколко гимназии. Не съм искал заплащане от държавата. Сега обмислям да се посветя на канонично право и да се занимая с проблемите на обета за безбрачие при епископите.

– Нали знаеш – започна Нектарий, – успешната професионална кариера, както се изразяват на запад, на прагматичния човек в живота, не му гарантира билета.

– Какъв билет?

– Билета за вечния живот.

– Хм – усмихна се младежът. – Разбира се, Ваше Преосвещенство, че за всяка теза съществува антитеза. Например учените, които изберете, могат да подкрепят написаното от вас, от друга страна, те могат да решат да замълчат и тогава трудът ви ще бъде обречен на забвение.

– Аз не съм писал за слава, а от чувство за религиозен дълг.

– Казвате, че славата е ненужна, колко странно! Не мога да отрека, че съм щастлив, когато трудовете ми се публикуват във важни издания и видя името си отпечатано там. Чувствам се възнаграден и изпитвам вътрешно удовлетворение. Нима е лошо да чувстваш, че усърдието ти е било възнаградено и е допринесло полза?

– Както и да е! Тъй като сме на различно мнение, нека сменим темата, а? – предложи Нектарий.

– Но защо, Ваше Преосвещенство? Нима греша? Възможно ли е двама блестящи представители на богословската наука да са на различно мнение?

– Просто имаме различни гледни точки… Мило момче, аз не се интересувам от мнението или славата на този свят. Вълнува ме най-вече какво желае Господ и как направлява съвестта ми…“

 

Из „Свети Нектарий – светецът на нашия век“ от Сотос Хондропулос