Иеромонах Антим, юродив заради Христа – 9 декември
Отец Антим бил родом от София, България, където служел като енорийски свещеник. След смъртта на презвитерата си – около 1841 г. – дошъл в градината на Пресвета Богородица и се насадил като добро семе, разцъфвайки и благоухаейки, както ще видим по-нататък.
Мястото на покаянието му беше Симоно-Петърската света обител, където бе постриган за монах. След това обаче, когато започна да юродства заради Христа и да крие вътрешното си богатство, беше направил място на покаянието си целия Атон, понеже непрестанно обикаляше пустинята, пребивавайки понякога в пещери, а понякога в хралупите на дърветата. От време на време се явяваше в манастира на свети Пантелеймон (Руския), защото там разбираше службите, които се извършваха на славянски. Обикновено се криеше в притвора на храма и оттам следеше службата. Когато виждаше, че някой отец му обръща внимание и се отнася към него с благоговение, започваше да прави щуротии, да си говори сам и много пъти да прави смешки и така разваляше доброто мнение за себе си. Някой път оставаше в манастира няколко дни, друг път повече и след това отново изчезваше на Атон, съвършено сам за два или три месеца, а после отново се появяваше в “Свети Пантелеймон”. През първите пет години на тази божествена лудост носеше едно старо расо, цялото в кръпки. По-късно стигна дотам, че започна да носи стар чувал, на който направи една дупка за главата и две за ръцете и вече ходеше така навсякъде. Поради тази причина го нарекоха Чувалник. Но когато обикаляше горите, той пазеше и този чувал, за да не се скъса, и така изподра тялото си по храсталаците. Онези, които нямаха вътрешна задълбоченост, но съдеха по външността, го наричаха побъркан. Но отец Антим ги объркваше, когато им разкриваше помислите, които имаха в себе си. А онези, които имаха добро разположение, възпитаваше духовно, като им откриваше помислите.
В юродивите заради Христа може да се види това, че поради своето голямо смирение те имат и голяма духовна чистота, тоест духовна прозорливост и затова знаят човешките сърца, а също и тайните Божии. Такъв беше и отец Антим, който беше покрил своето чисто сърце с един стар чувал.
Когато отиваше в манастира “Свети Пантелеймон”, не влизаше, но оставаше отвън, където живееха манастирските работници и ядеше на тяхната трапеза. Игуменът на манастира знаеше това и бе казал на служещия там монах да се грижи за стареца аскет. Оттогава този монах – трапезарят на работниците – се отнасяше към него с благоговение, като му помагаше и го наблюдаваше. Така той си спечели пред стареца особено доверие и можеше да разбере някои неща от тайните му добродетели.
Една от големите му добродетели беше дарът на постенето. Можеше да пости много дни! Веднъж беше отишъл в Руския манастир преди Петровия пост, много изтощен. Монахът трапезар го прие с много радост и му приготви да яде. Старецът започна да яде, докато трапезарят, който го обслужваше, излизайки и влизайки, гледаше стареца, който ядеше непрестанно, и го осъди: “Как може такъв изсушен и немощен монах да яде толкова много!”
Смутен от този осъдителен помисъл, трапезарят си тръгна за килията. Отец Антим, след като се наяде, отиде и седна пред килията на брата. Виждайки своя приятел смутен от помисъла си, го съжали и за да му помогне, се принуди да му открие причината за апетита си, за да бъде внимателен с другите и да не осъжда, а също така и ние да получим полза от това и да внимаваме в осъждането. Хващайки го за ръката, го попита:
– Брате мой, знаеш ли какво ще рече “смирение”?
Братът от стеснение му отвърна:
– Не, не знам.
Тогава старецът му каза:
– Смирението се състои в това: да не осъждаш никого, но да считаш себе си за по-лош от другите. Ето, ти току-що се съблазни и ме осъди, понеже ядох много. Но знаеш ли колко дни изобщо не съм ял? Помниш ли кога бях тук за последен път и ядох?
Братът отвърна:
– Помня, отче. Беше при нас на Томина неделя и яде, но оттогава не съм те виждал.
(бел. ред. Не е ял от Томина неделя до Петровия пост – около 2 месеца.)
Старецът му каза:
– Е, виждаш ли колко дни не съм ял? А ти ме осъди, понеже ядох много. Брате мой, Божиите дарове са различни, на всеки от нас се дава нещо от Бога. Ето, на мен Бог ми дава сила да понасям студа и глада. Можеш ли и ти да издържиш толкова? Можеш ли да се смириш дотолкова, че да свалиш подрасника си и да отидем до съседния манастир и с тези дрехи да изкараш зимата на връх Атон? А ти като певец как пееш на Бога? Мислите ти са разсеяни и се намират повече другаде, отколкото при Бога. Чуй ме сега как аз ще пея.
Отец Антим вдигна ръцете си към небесата и със силни ридания изпя “Алилуия”, а сълзите непрестанно течаха от очите му. Трапезарят замря, като почувства голямо съкрушение. След това старецът каза на монаха:
– Гледай, брате, никого да не осъждаш и да внимаваш повече върху себе си, защото не знаеш на кого какъв дар се дава.
Братът направи земен поклон на стареца и му поиска прошка, учудвайки се на прозорливостта му. Оттогава старецът Антим все повече се доверяваше на трапезаря.
Веднъж един друг брат се съблазни от външното поведение на отец Антим, като мислеше в себе си: “Какъв прозорливец е тоя? Да не би всички прозорливци да ядат толкова много?” Старецът, като забеляза помисъла му, го повика при себе си и му каза:
– Ти, брате, уж искаш да станеш монах, а помислите ти постоянно бягат в Русия. Иди тогава дотам, за да изпълниш желанието си, но после пак ще се върнеш и тогава ще се удостоиш да станеш монах.
Думите на стареца се сбъднаха с пълна точност. Наистина братът бе подмамен от помислите си и като избяга oт манастира, той се върна в Русия. Но след една година се завърна на Света Гора и стана монах в същия манастир.
Трапезарят имаше голямо благоговение към отец Антим – считаше го за светец, – но се страхуваше да изрази почитта си към него, понеже знаеше, че не му харесват похвалите. Един ден старецът отново дойде, от което трапезарят много се зарадва. Приготви му да яде, но от благоговение не искаше да седне редом с него. Тъй като не искаше старецът да забележи това, започна да ходи насам-натам из трапезата. Щом свърши яденето си, отец Антим стана от масата и каза:
– Добре, добре! Спри! Бог да те помилва и укрепи.
Един руски иеромонах разказа на свой събрат как един ден, обладан от носталгия по родината си, решил да избяга от Света Гора и да се върне в Русия. Докато мислел това, изведнъж отец Антим влязъл в килията му и казал:
– Божията Майка ме изпрати да ти кажа, отче, да не отиваш в Русия, защото ако излезеш от пустинята и отидеш в света, ще паднеш в грях.
Веднъж отец Антим бе останал доста време по Атонските височини. Братът трапезар много се обезпокои и се помоли на Бога да извести стареца да дойде в манастира, за да получи от него духовна полза. Помисълът му казваше: “Може би сега старецът в пустинята се е изтощил от трудовете си, а ако беше тука, щях да го утеша с малко храна и да му направя чай”.
На другия ден сутринта старецът дойде в манастира и каза весело на приятеля си:
– Ето, по твое желание идвам от Атон с голям труд, като си изпонараних краката по камъните. Струва ли толкова усилия твоят чай?
Братът видя прозорливостта му и поиска прошка за затруднението, което му причини.
Веднъж братът бе нападнат от силна скръб и униние, затова се помоли на Бога да изпрати другаря му – отец Антим, за да го утеши. Не минаха и няколко часа и пред него се появи отец Антим. Наскърбеният брат много се зарадва и попита:
– Отче, как стана така, че дойде точно в часа, когато имах нужда.
Старецът, усмихвайки се, му отвърна:
– Ти искаше да ме видиш и молеше Бога за това, поради което и дойдох.
Друг път в навечерието на първи октомври, когато се извършва всенощно бдение в чест на Честния Покров на света Богородица, отец Антим за малко щеше да издъхне, идвайки в манастира. Когато срещна своя познат брат, му каза:
– Тази нощ се намирах около манастира “Зограф” в пустинята и се молех прав върху един камък. През време на молитвата видях Майката Божия да слиза от небесата във вашия манастир. Както бях изпълнен с радост от това видение, побързах да дойда и да Я намеря тук, за да покрие със Своя покров и мене, грешника, заедно с Нейните раби, които Я почитат. Но щом тръгнах да тичам от онова място, изведнъж се появи една змия, хвърли се злобно срещу мене и ме ухапа силно по крака. Разбрах, че тази пречка беше поради завистта на доброненавистника и заради това не обърнах внимание на ухапването, но побързах да стигна във вашия манастир.
Братът погледна крака му и видя, че наистина раната от ухапването беше сериозна. Голямата любов на стареца към Бога го беше направила безчувствен към телесните страдания.
През 1862 г. зимата на Атон беше студена и снежна. По онова време отец Антим беше по Атонските висини, в дълбоката пустиня, и живееше в хралупата на едно дърво. Падна голям сняг и го затвори съвършено, така че не беше възможно да излезе оттам. Прекара без хляб четиридесет и шест дни. Почти винаги преди зимния сезон той слизаше до манастира. Затова, когато отците от Руския манастир научиха, че в такава студена и снежна зима отец Антим не е наблизо, започнаха да се тревожат. След четиридесет и шест дни старецът дойде в манастира напълно изтощен и премръзнал от студ. Когато братът го видя, извика от радост:
– Отче, ти ли си? А ние се отчаяхме, че няма вече да те видим. Но къде прекара цялото това време?
– Е, седях в една хралупа – отвърна старецът с усмивка.
– Какво ядеше там, отче? – попита братът.
– Брате Виктор, колко пострадах от демоните и от студа, това само Бог знае! Но ми се яви свети Иоан Кръстител и ме спаси от смъртта.
Веднъж старецът Антим в продължение на пет месеца не дойде в Руския манастир. Братята не знаеха коя е причината. Безпокояха се и се тревожеха: “Да не би някой да го е наскърбил?” и т.н. Манастирският духовник познаваше един безмълвник, на когото отец Антим имаше доверие, и го помоли да научи причината. Безмълвникът попита отец Антим и той отвърна:
– Докато там ме хвалят и почитат като светец, няма да ходя… Последния път, когато бях там, един иеромонах падна в краката ми и каза: “Помолете се, отче свети, за мене, грешника, да се спася по Вашите молитви…” Виждаш ли? Как мога да ходя там, след като ме почитат за светец?
След това отец Антим ходеше скришом в манастира и в беседите си с отец Виктор му доверяваше някои тайни от живота си. Веднъж отново го беше посетил и отец Виктор му приготви да яде. Старецът му каза:
– Вчера свети Иоан Милостиви посети манастира ви.
Тогава беше неделя и по обичая си дойдоха пустинници и миряни, които ядоха на трапезата и след това им дадоха и благословение.
Отец Антим никъде нямаше постоянен дом, но цялата Света Гора му беше жилище. През последните дни от живота си обитаваше близо до Зографския манастир и често помагаше в строителните и ремонтните работи на българския манастир – носеше камъни и вода.
През август 1867 г. великият подвижник за последен път посети любимия си манастир “Свети Пантелеймон”. Когато влезе вътре, отиде направо в гостната част. Там срещна приятеля си отец Виктор и му говори дълго време, поучавайки го как да победи лукавите помисли и страстите. Накрая му каза направо:
– Сега няма повече да дойда тук, защото скоро ще умра.
Наистина така стана. В края на ноември същата година дойде в Зографския манастир и легна болен. Настаниха го в манастирската болница, където остана дванадесет дни.
На 9 декември 1867 г. отец Антим остави градината на Света Богородица, където любочестно се подвизава, и почина в Господа. Благословението му да бъде на нас. Амин.
Житието на преподобния отец Антим е публикувано в книгата “Съвременни атонски подвижници”, 9-то издание, 1900 г., Москва, с. 31-40. Аз го съкратих малко, без да променям писанията на иеромонах Арсений. Направих го с добро намерение, за да не се тълкуват превратно някои събития и думи на преподобния отец.
Из книгата “Светогорски отци и светогорски живот” от преп. Паисий Светогорец.
Житието на стареца Антим бе издадено на български език през 1999 г. от Зографския манастир.