Не знам за вас, братлета, но аз се сещам за два такива случая. Със сигурност е имало и повече в живота ми, но вече почвам да губя памет и спомени, така че всеки опит да хвана нещо в мрежите си е оправдан. Затова ще ви ги разкажа тия двете истории, а вие ако искате, не им обръщайте внимание. В края на краищата няма смисъл да ми се сърдите за изгубеното време, толкова много други неща ви затръкват времето и бездруго.

Не е важно дали си бил някъде високо. Може и никъде да не си бил. А и светските върхове не са никакви върхове понякога. Направо са си падини. Като Марианската, да речем. Понеже има и такова тълкувание – ти си бил някъде там пред прожекторите, някой се е интересувал от теб, интервюрирал те е, публикували са те, затова после боли толкова, когато се усетиш жалък. Това не е обяснението на усещането. Напротив, може да си всякакъв и да си бил където и да е. Може да се усетиш така и без причина.

Но самото усещане е много важно, нужно и красиво.

Преди няколко години пътувах със Симсона си от едно село накъм друго село. Селски пътища, непретенциозни. Спрял съм отдавна да прекрачвам границите на благоприличието и закона. Като млад имах такива моменти, когато се качвах зад волана и на няколко бири. Колкото повече бири, толкова по-бавно карах. Идеята ми беше ако все пак изпусна контрола, да не се претрепя. Ако се бумна в канавката с 30 км в час, поне ще оцелея. Това остана в безумната ми младост.

Обаче като си бях на село, където имам един двор и нищо друго, съседът вика хайде да пием по една ракия. Не бях с колата, а с моторчето, повтарям, въпреки че не е смекчаващо вината обстоятелство. Моторче е – почти като велосипед. Само дето има двигател, но той е съвсем нищожен. Казвам това, щото ме е срам малко. Беше февруари, меко време, без сняг, тук край морето е такова. Не бяхме се виждали с Яни от няколко месеца и от приказка на приказка чашките станаха две. Не повече.

Починах половин час след това и си викам хайде накъм града, където ме чака работа, задължения и т. н.

Обаче алкохолът още бил някъде из вените ми.

На пресечката към следващото село ме забелязват органите на реда. И тръгват с патрулката след мен. Настигат ме, задминават ме и ми правят знак да спра. Спирам. Ето ти тоя дрегер, надуй тук да видим какъв си и що си. Е, ми, 0,7 промила. По закона за еди какво си трябва да те приберем накъм полицейското управление, защото може тоя дрегер да не отчита правилно и да си направо за съд и присъда с 1,2 промила, примерно. Това е границата. Над нея спадам към друга графа. Углавно престъпление.

Чакам край патрулката да дойде помощен автомобил да вдигне симсонката. Мене ме товарят на задната седалка. Без белезници. А на мен вече ми се реве. Гледам да не ме видят ония органи колко съм се разкиснал. Прибират ме в полицейското управление и чакам да си чуя участта. Наближава вечерта. До вкъщи са над 60 километра, не знам как и дали ще се прибера. Работя като учител по Български език и литература. Учител. Бях жалък. Много жалък. Бях смачкан, размазан, унищожен, с отнета книжка и не знам колко глоби.

Пуснаха ме. Все пак. На автостоп се добрах до дома си. Но няколкото часа в полицията, после в поликлиниката, за да дам кръвна проба и пътуването към къщи в тъмницата по зимните шосета ме смири. Не бях пиян. Бях сразен.

Вторият случай е отпреди седмица, братлета. Връщам се накъм Бургас от планината, където сме се перчили с разни разкази и истории, правили сме се на писатели. После един приятел ме откара до разклона от Омуртаг накъм Котел и Петолъчката и ме остави там да стопирам. Той си продължи с автомобила накъм Добрич и Варна, не е изпитвал моето сразяване, моето жалко състояние и сигурно не е заслужил да го изпита.

Следобед към 14 ч бях в Омуртаг и вдигах палец накъм Котел. Крайната цел, както обикновено, е моят дом и близките ми хора в Бургас.

Спря едно порядъчно семейство цигани, мъж и жена на моя възраст, с раздрънкан опел. Не говореха много, зададоха два-три въпроса и като им допаднаха отговорите, с радост ме откараха до едно селце на 15 км след Котел. Бяха валели дъждове, покрай пътя продаваха свежи манатарки.

Задаваше се нов дъжд. Прокапа. Циганинът вика няма да вали. Няма, съгласих се. Като ме стовари на моста в село Градец, само по една-две капки падаха. После обаче се засилиха. Преди да се засилят, си купих два килограма манатарки в една платнена торба, която си носех. На нея пишеше „Просвета“. От времето, когато бях учител ми е останала. На моста на излаза от селото дъждът стана по-упорит. Свих се под шумата на едно дърво и продължих да вдигам палец.

Никой не спираше в дъжда. Запляска здраво. Не спирах да се надявам, че някой ще спре и не се махах от пътя. Тогава дойде бурята и се изсипа над главата ми. Нямаше сух милиметър по мен. В някакво изплашено състояние вместо да потърся подслон, продължих да махам на колите, които едва си проправяха път във водата. Светкавиците дойдоха на една ръка разстояние. Тряаааас! Покрих си раницата с найлонова торба, за да предпазя лаптопа, от който сега ви пиша. Свих се под едни шубраци, защото не знаех как да претичам стотината метра до най-близките сгради, удряше стабилно.

Под храсталаците и клоните седнах в калта, бях по тениска, дънки и кецове. Всичко бе подгизнало, а от козирката на шапката ми течаха вадички. Бях мокър до кости. Тогава вече спрях да стопирам, защото разбрах, че в такова време никой няма да ме вземе. Едва тогава. Поседях така петнайсетина минути. Едни от най-важните минути в живота ми.

Просто си седях под листата, водата се стичаше навсякъде, светкавиците тряскаха наблизо и аз си мислех, че Бог все пак ще ме съхрани. Бях много жалък. Какъвто винаги съм искал да бъда. Нищо друго няма значение освен това усещане да си никой и нищо. Няма значение дали си направил едикакво си и всички са ти ръкопляскали, няма значение дали си постигнал успех и изобщо не знам какво означава тази дума. Хората с парите не излизат така под дъжда и в центъра на бурята. В скута ми падаха парчета градушка. Стана ми ледено в началото на юни.

В един малък промеждутък, когато поне градушката спря, но дъждът си плющеше, изтичах назад през моста и забелязах една двуетажна съборетина край шосето. От входа ѝ течеше река. Покривът бе продънен. Влязох вътре през водата и потоците и намерих сухи стаи. Имаше и остатъци от скорошно човешко присъствие. В единия ъгъл тлееше огън. Тук живееха клошари, които в момента отсъстваха. Преоблякох горните си дрехи. Долу останах по мокри панталони и кецове. Вече стоплен с якето дочаках края на бурята.

Излязох навън. От всички страни прииждаха нови тъмносиви облаци на талази. Паузата може би щеше да трае четвърт час до новите гърмежи и дъждове.

Застанах пак на шосето. Махнах на първата кола, махнах на втората… Вдигах палец вече преживял цялото си жалко състояние. Да става каквото ще. Третата кола спря. Една жена, която ми рече, че по принцип не спира на стопаджии. Не продума дума до Петолъчката, нито после до Бургас. Караше си, аз си мълчах. Не успя и нейното мълчание да ме излекува от желанието ми да пътувам на стоп, защото това е винаги хубаво приключение.

Преди да седна до нея, сложих на седалката някаква дреха от раницата си, за да не намокря.

В Бургас кецовете ми още джвакаха. Замислих се над това усещане да си толкова безпомощен, което нарекох с думата „жалък“. Вървях по огрения от слънцето тротоар, бях още мокър, но спокоен. Всичко е наред. Всичко ще бъде наред. Бог така е решил.

Послепис: А манатарките бяха вкусни, сготвих ги на няколко пъти и стигнаха за цяла седмица.