В памет на архимандрит Лазар Абашидзе
„…Пътят на духовния живот не е лесен. Виждайки в себе си явни и тежки грехове, ние се смиряваме и започваме да се каем горещо и от сърце. Но когато външните очевидни грехопадения са отсечени, е лесно да изпаднеш в самодоволство и да си помислиш: „Аз преодолях толкова много и достигнах плодове.“ Лесно е да паднеш в разслабление и самоуспокоение. Отец Лазар Абашидзе вярно говори: „Това е станало една от разпространените болести на нашето време: сега хората – по вкоренилото се в тях сладострастие и склонност да търсят винаги и във всичко комфорта и приятното – самия духовен живот вече разбират като средство за бързо получаване на такова вътрешно „блаженство“, сладостен покой и еуфория.“
И най-страшното – топлохладността, когато започваме да си казваме: „При мен нещата не вървят чак толкова лошо: ходя в храма, изповядвам се, причастявам се, помагам на другите…“ Душата се отпуска във временния комфорт на покоя, престава да вижда своите недостатъци, не реагира на болката от скритите тайни грехове, защото те са в дълбокото и не се виждат от пръв поглед. Такава душа престава да работи над себе си и постепенно отпада от Бога.
Отец Лазар неуморно свидетелства, че Християнството не е лека разходка на любопитен турист, наслаждаващ се на невиждано преди зрелище. Християнството е тежък труд по изграждането на себе си, на своята душа, на своите вътрешни чувства и сили. Християнството е много сериозно и отговорно нещо.
Да виждаш себе си такъв, какъвто си всъщност, това е началото на духовния живот. И това начало е много болезнено. Но стъпвайки на трезвата представа за себе си, човек може да започне да живее духовен живот и да преодолява конкретните си недостатъци.
Едно от изкушенията на съвременните християни, за което предупреждава отец Лазар, е желанието бързо да се освободиш от страстите и да се удостоиш с даровете на божествената благодат. Изглежда, че ние преследваме напълно благочестива цел – с помощта на благодатните дарове да послужим на Бога и да помагаме на хората. Но зад такова мислене се крие – първо неразбиране на нашата паднала природа и второ – сгрешена е самата цел на духовния живот.
Спасението не е в достигане на свръхестествени дарове, а в приемането на Спасителя. Спасителят е нужен само на погиващия. Който счита себе си за свободен от страсти, не може да види, да разбере и да почувства за какво му е Спасителят. Човек може да се спаси само чрез осъзнаване на своето падение. Ние търсим бързо избавление, но изцерението на душата става бавно.
Тази аскетическа истина повтаря отец Лазар. Нашите страсти могат да се скрият и да не се проявяват, така че да ни изглежда, че изобщо ги няма. Така разслаблението може да ни доведе до падение. Както и вярно е говорил за това древнохристиянският подвижник авва Исаия: „До самата смърт на човека страстите запазват способност да въстават в него. И е неизвестно кога и каква страст ще въстане. Затова, докато той диша, не трябва да изоставя бдителното наблюдение на своето сърце. Трябва непрестанно да вика към Бога, да Го умолява за помощ и помилване.“
В този смисъл, Християнството винаги е труд, винаги е делание и никога покой или блажена почивка. Както напомня отец Лазар, в Рая неразпънати няма, и ако не искаш да идеш на Голгота, ти няма да се сподобиш и с Възкресение ( в духовен смисъл, разбира се).
На изповед ние се каем за своите немощи и повтарящи се грехове. И просто недоумяваме защо Господ не ни избавя от нашите страсти. Та нали се молим, каем се – къде е освобождението? За нас обаче не е полезно да получим бързо избавление от немощите си. Ето как описва това отец Лазар: „Разбира се, Господ може за един миг да ни очисти от всички наши немощи. Но на Господа е по-угодно нашето смирение, покайното ни молитвено състояние. А бързото освобождаване от недъзите би предизвикало у нас горделиво, самодоволно, самоуспокояващо се бездействено душено настроение.“
Струва си да помним тази духовна истина винаги.
Трезвият духовен реализъм на архимандрит Лазар Абашидзе може да се стори на някого прекалено жесток. Ние сме свикнали да ни утешават, успокояват и развличат. По духа на своите произведения и по самия си стил, отец Лазар е приемник на светителя Игнатий Брянчанинов и изразител на неговото аскетическо направление. Също като него, той е безкомпромисен учител на покаяние и виждане на своите грехове, низвергващ всеки лъжлив кумир на лъжливото мнение за себе си…“
Из „Учител на истинското покаяние“ от свещеник Валерий Духанин, публикувано в pravoslavie.ru