Всяка власт била от Бога. Но аз това не го разбирам. Бог може и да допуска разни нечитави човеци до светска или друга власт, но няма как да ми станат приятни нито онзи във Фенер, който се изживява като източен папа, нито самият папа. Първият на мен не ми е чиноначалие, нито го смятам за достоен патриарх. А вторият е извън полезрението ми. Но техните интриги и хитри замисли се отразяват върху живота ни, щем не щем. И навярно слабо се молим, че ни сполетяват такива беди. Ако е рекъл Господ, в средата на ноември тази година ще отидем с приятели за празника на Атон. Ще попитам монасите да ми обяснят как сега ще живеем, след като бе нарушен вековният ред. Наближава смут, но изход има, много ясно.

Историята с незаконното и неканонично „признаване“ на автокефалията на едни разколници е продължение на историята от 2016 в Крит. Тя е отмъщението на Вартоломей заради несъстоялия се събор. Няма да признаете събора и няма да присъствате? Добре, аз тогава ще ви организирам малък хаос.

Зад думичките и малките терминологични въпроси се крият конфликтите по същество. На пръв поглед – говорим си само за една дума. За думата църква – еклесия – събрание. И онези премъдрите умници се опитват да ни убедят, че дума дупка не прави. И че както ние православните и изобщо християните се събираме, така и онези еретиците и изобщо вярващите се събират, следователно не пречело било да им турим и на тях същата дума за назоваването им. Ами те и онези в парламента също са събрание – и те ли са църква? И да не казвам още кои също свикват събрания. Всеки вторник. Знам аз. Но и те църква не са и не биха могли да бъдат наречени така. Щото думата „църква“ е придобила с времето плътно и пълно значение на Едната Църква – апостолска и съборна. Христова. И да се спекулира с думата е нечестно най-малкото.

Любовта между нас хората е важна. Така казват. И много чистосърдечно звучи, много мило, почти като Истанбулска конвенция. Обаче точно тук е заровено кучето. Щом дума дупка не прави и присъждате всякакви смисли на думите, тоест присаждате им, ашладисвате ги, каращисвате ги, ние откъде да знаем какво още влагате в тая всеобща, (но и много конкретна от моя гледна точка) дума „любов“? Ами ако с нея назовавате и нещо нелюбовно? Нещо на общо основание? Като да се поклоним не на Христос, а на папа римски? Той доказано ли е стъпил встрани от Пътя или е част от Църквата? Имало ли е подписани унии в историята? Какво означават с термина уния, ако не точно това – признаване властта на папата? Защо думата „папист“ днес придоби обиден смисъл за някои българи?

В църквата ни ние се покланяме на свещеника, той ни се покланя на нас, християнин се покланя на християнин, човек на човек. И всички ние заедно на Христа. А Христос се е поклонил на не един човек. Обаче стане ли дума за заместване на авторитета на Бога с авторитет човешки, няма как поклонът да бъде приравнен на поклонението. Мога да се поклоня на човек, когато е с Христос и в Христос. Не мога да се поклоня на човек, който отнема нещо от Христос. Просто е. Но ето до такива парадоксални твърдения довеждат терминологичните спорове.

Казана дума – хвърлен камък. И даже този хвърленият е станал после подпорният, ъгловият на Църквата. Ако ми позволите свободния каламбур. Ние всеки ден можем да живеем в безкрайната логорея на соцмрежите, в обезценяващия се език, но всъщност до ден днешен думите си имат все същия смисъл и тежест, каквито са имали със създаването си. И това е другата страна на темата за езика. Чета за униите в историята. Най-известната от тях, Фераро-Флорентинската, завършва с пълен провал. Първо в Италия започва чумата и са принудени да изместят събранието си. После Ягело загива край Варна и походът на католиците е сразен. Няма как да стане иначе. Когато нещо не е угодно Богу, то няма как да продължи дълго, да оживее. Защото е мъртвородено. В някои от опитите на католиците да наложат подчинение на папата дори не се изисква приемане на католическите догми. Достатъчно било само едно единствено нещо – признаване на върховенството на Ватикана. Те толкова малко искат от нас. И Вартоломей днес също не иска много от нас. Само да му признаем върховенство над Православието.

Но Православието е преживяло не едно голямо сътресение. Като се почне още от опитите на Арий в началото на 4 век. И винаги някой от читавите водачи е успявал да запази чистотата на Христовото учение. И днес ще се намери здрава издънка. А онова нездравото, колкото и да изглежда силно, ще изсъхне, ще залинее и ще изчезне. Защото това е дело Божие.