Като дете често ме пращаха при баба на края на градчето, където имаше голяма поляна, бели гъски и свобода. Живеех си чудесно там, обикалях си нагоре и надолу, по тревата и из локвите. Обувах си след дъжд едни високи гумени ботуши и смело тръгвах да изследвам. Светът бе твърде голям, а аз така любопитен.

Баба умря, когато бях на 18 и това беше първият ми досег със смъртта. Дори и това научих от нея в съвсем пряк текст, любимият ѝ стил – тялото умира и в него вече не остава душа. Нейната душа беше отлетяла, а аз се съкруших. Светът започна лека-полека да се смалява.

Не знам защо най-ярките ми първоначални емоции бяха винаги свързани с онази къща и любимата ми баба, Бог да я прости. Навярно децата в градовете си спомнят разни жълти павета, пейки и паркове, култивирано някак, а при мен бе дивашко, необработено.

Емоцията, която наричаме „вина“, също се е врязала в паметта ми от точно този период. Когато се излюпят малките гъски (в Северозапада им викаме бибета), са много пухкави и приятни за гушкане и гледане същества. И много уязвими – като всички малки. Настъпих, без да искам, едно от тези създания отвън. То умря. А аз гузно се замъкнах в къщата и се тръшнах на дивана да спя по никое време. Чувството за вина ме бе смачкало и не мислех за адекватното си държание. Нямах навик да спя така. Баба ме разконспирира начаса. Не помня дали ми се е карала много, сигурно така е било, тя си обичаше животните.

Разбрах какво е вината. Години и векове по-късно, когато сбъркам, същото усещане, без разлика, ме смазва. И търся къде да подвия опашка и да си ближа раните. Потискащо и болезнено чувство, но как да го различавам от онова, другото, заради което се надяваме Бог да ни помилва – Покаянието? Кое е общото между двете? Те са явления от различен порядък, свързани са съвсем косвено, по това, че следват след греха, но същността им се различава като олио от вода. Ще ви кажа какво знам днес, на 45, за вината и покаянието, а вие може и да не се съгласите с мен. Понеже не съм богослов или философ.

У човека се съчетават три същности – дух, душа и тяло. Ако сте от хората, които не разбират какво е духовен живот, нататък няма да ви е интересно. Осъзнатото възприемане на себе си и времето е проявление на духа, базисно ниво, присъщо за почти всички ментално здрави хора. Искате или не искате, вие сте живи. Анима, душа, дъх, живот, живо същество, животно – думите имат общи етимологични корени – всяка жива твар притежава дъх, вдишва и издишва въздух, животът ѝ е дар от Бога. Човекът е над животното по това, че има съзнание за живота си, различава добро от зло, колкото и днешните релативисти да се противят на този факт. Поради тази причина, че е над животните, Адам ги назовавал по име. Той им е началник, Бог му е дарил райската градина да я управлява и да ѝ се радва. Когато бил изгонен от Рая, Адам разбрал и концепцията за време. Станал смъртен. Времето му станало ограничено, чакала го земна смърт. Ако не беше грехопаднал и бе останал райско създание, което не го чака смърт, едва ли щеше да разбира какво е времето, нямаше да се интересува от него.

В някакъв такъв смисъл животните са твари, които не осъзнават времето, не знаят кога е вчера и кога е утре, запазили са райското си незнание. Но заради човешкото падение и те станали смъртни. Цялото творение се сдобило с вируса на смъртта, чието лечение е най-трудната човешка задача. Не невъзможна. Но много трудна. А днес още повече. Та преди да сгазят лука Адам и Ева са били истински безсмъртни, не просто щастливи игноранти като животните. Обаче „плъзнала зараза“.

В един смисъл съм убеден, че Вселената е антропоцентрична. Заради нас, заради нашата борба с вируса на смъртта, заради нашето израстване и изкачване по лествицата, заради нашето спасение е сътворено от Твореца цялото мироздание. Дякон Андрей Кураев, когото четях преди двайсетина години и чиито книги повлияха на размислите ми, ускориха ги, нарича Вселената „стопанство“, направено от Бога специално за човека. Този тип антропоцентризъм ми е разбираем и близък, така нещата си идват на мястото. Човекът има величие, което е изгубил. За да си го върне, трябва да стори нещо.

Не може да бъде велик „просто така“, понеже това не е логично, липсва му космическа логика, поради това не е и ценно. Формулата велик „просто така“ не влиза в сметките ни човешки и не се побира в Божия промисъл. Просто така живеят животните, от тях не се иска подвиг. Не те са престъпниците.

Попаднах на една дебела книга с твърди корици, цената ѝ е 35 лева. Издавам книги и ви казвам, че е труден бизнес. Щом това издателство си е позволило 35 вместо 25, значи се продава добре. Бестселър, както се казва. Едно време били „писания, жития“, после дошли майсторските изпълнения, „шедьоврите“, а днес сме на ниво продажби, „бестселъри“, този преход е видимо от Горе накъмто долу. И също е свидетелство за днешното ни духовно състояние. Няма да споменавам автора на книгата, защото е богохулник. Материализмът му граничи с цинизъм, пише така самоуверено, нахакано, нагло за това какво ни чака след половин век, че на всеки нормален човек би му докривяло от четенето на подобна прогноза. Не съм я купувал, един познат ми я даде. Но нямам достатъчно нервни клетки, за да я прочета открай докрай.

Авторът не спира да нарича човека „алгоритмично същество“. И се оправдава – не той, а медици и биолози били стигнали до извода, че сме алгоритмични, че всяка мисъл, чувство, дейност могат да бъдат обяснени и предвидени чрез алгоритмите. Може би и този „визионер“ ще остане в историята като злия пророк Оруел. За духа, който ни държи живи и в душевно здраве, няма и дума в книгата, сигурен съм. Отричането на Божието присъствие в света и в нас е на „клетъчно“ ниво, подобно на множество хора на науката и този (както и учителят по физика Теодоси Теодосиев) приема Бога за психологическо човешко изобретение, което ни е предпазило от много беди. Измислили сме си ние сами морала и благодарение на това сме оцелели и сме развили цивилизацията си до днешното високотехнологично ниво. Ето такива приказки. Големи и коварни лъжи. Ако човек лично не е усетил Божието присъствие в битието си, тези лъжи са твърде опасни. И още един въпрос имам – как живеят те без надежда за спасение на душите си?

За жалост, авторът в тази книга е прав за нещо – човекът като интеграл, като придатък на машината вече е факт. Алгоритмите на джобните ни компютри, „смартфоните“, са все още в детския си период на събиране на информация и израстване, но постепенно наблюдаваме как човекът става техен придатък. Те събират информация за притежателя си и един ден, когато пораснат, ще бъдат толкова технически мощни и интелигентни, че ще се превърнат в притежатели, а човек ще стане тяхно притежание. Горко му на този човек. За него ще са важни единствено телесните и хормоналните реакции. Той няма да има физически достъп до душата си. А следователно и до дара на Покаянието. Покаянието е начало и основа на духовния живот. То ни се дава, когато го измолим. При искрена и дълга молитва няма човек, който да не го получи. Но пътят към спасението ще бъде отрязан от технологиите. Човекът ще бъде следен не само от външните камери, но и от разни алгоритми и малки устройства в реално време. Липсва ти допамин – заповядай. Нисък серотонин – време е за хапче. Чувство на вина – вземи тази субстанция и след пет минути ще си друг. Дано не се превърнат в такива зомбита нашите деца и внуци.

Вината е човешка душевна емоция, усещаме ли вина, значи съвестта ни все още е жива, непотъмняла и непомътняла. Понякога вината е дори проявление на гордост и егоизъм. Или елементарна реакция – и кучето изпитва вина, когато направи пакост.

А Покаянието е Божия милост, дар, който трябва да поискаме. Имаме ли Покаяние, имаме Бога, щастливи сме. Вината е краткотрайно усещане, а понякога и дълготрайно, но все в това психологическо ниско ниво. Вината я изпитваме, а Покаянието го имаме или нямаме. Покаянието е начин на живот, който е единствено правилен. В него се пребивава. Друг път не води до Бога.