Св. преп. Бенедикт – 14 март

Има един вид устойчив светоглед, който ме плаши почти от дете. Признавам, че ми е малко трудно да го обясня. Не говоря за хората, които са познали Господа и са станали непоколебими чрез вярата си в Него. Става дума за дребните неща в живота, които обаче, ако бъдат съединени, ще образуват снимка на локомотив, който уверено пуши по изчезващата в далечината железопътна линия… Във вярващия би следвало да има една благочестива плахост, срамежливост. Дори неувереност, която е плод от осъзнаването на собствената греховност и която бива победена единствено от чувството за Божието милосърдие. Това не е страхът от неодобрение, който светският човек понякога изпитва, а бих казал едно умствено целомъдрие, едно вътрешно смирение, на което светът с такава ярост се подиграва.

На обратния полюс е устойчивият светоглед, за който говоря. Става дума за усещането, че си намерил всички отговори и си готов да ги дадеш на момента, ако някой ти ги иска и дори по-бързо, ако не ти ги иска. Нищо в живота ти не се накланя нито наляво, нито надясно. Никой вятър не помества локомотива от линията. Например, срещаш някого, когото не си виждал от юношеските си години. В първия момент си казваш: „Ехей, какво ли е станало с него?“ Като в онази песен на ФСБ, в която се пееше: „Пак ще се срещнем след десет години, за да разкаже всеки от нас с какво се е преборил, от какво не е заспивал и какво е надживял…“ Обаче, не! Разговорът продължава точно там, където сте го оставили – китари, групи, кръчми и т.н. Човекът е същият!

Или пък понякога Бог разклаща кораба на живота, за да те изкара от ежедневното коравосърдечие, за да те трогне, да те накара да се промениш. Довежда те до някоя голяма болка. И после те връща на мястото ти. И ти пак оставаш същият. Ще кажете, че някои се връщат дори по-зли от преди. Да, за съжаление, понякога става така. Всъщност, това е едно от най-ужасяващите неща – да направиш страданието си безсмислено.

Страшното на тази устойчивост е, че тя пречи на покаянието. Защото покаянието е промяна, преобръщане, обновяване. Но ако имаш съзнанието, че знаеш всичко, ако си си обяснил всичко, няма как да научиш нищо. Може да очакваш само поклонение. Именно в това е проблемът. Човек може да е член на Църквата. Да участва в тайнствения й живот и пак да прилича на идолопоклонник (по живот). Идолът на собственото ти его може да се скрие надълбоко и да се маскира, но едновременно с това да диктува своите правила, да те кара да живееш по неговите закони. И да ти казва: „Ходи в храма, прави каквото искаш, само нека те ръководи моята правда, а не Христовата. Ходи при Христос, покланяй Му се като на Господ, но не Му позволявай да те ръководи“… Този момент е много тънък. Човек трябва добре да наблюдава себе си, за да го улови. Много ми хареса, например, как един свещеник каза: „Добре е да кажа еди-кое си нещо, то ще се хареса на повечето хора и на мен ми харесва да го казвам, но истината е, че Църквата не учи така, а Христос е по-важен от всичко.“ Ето такива хора се срещат рядко.

Сещам се, например, за нещо, което ми се случи на гробищата. Ходенето там предизвиква особени чувства. Повечето от тях са полезни. Особено ако си свещеник и ти се налага да правиш опело. Колкото и да си потънал в ежедневието, изведнъж си казваш: „За какво е всичко, какъв отговор ще дадем на Господа?… А Той може да ни го поиска и утре, може дори още днес, кога най-после ще се покая, ще намразя греха?“ Т.е., излизаш от релсите… Та, тогава си седяхме на една пейка с един друг свещеник и беседвахме тихо, очаквайки да дойде реда на нашите опела. На съседна пейка седеше един възрастен господин, който ни оглеждаше любопитно. Накрая реши да ни заговори:

– Нали може да питам нещо?

– Разбира се! – отговорихме ние, очаквайки… е, очаквайки той да е под впечатленията, които обстановката представя. Но въпросът си беше същият, какъвто би бил и ако бяхме в кръчма, в парка или където и да е на друго място.

– Защо католиците и протестантите дават пари на хората, а вие не?

Прииска ми се да го попитам къде около себе си вижда ползата от парите и това ли е най-важното, което му хрумва на гробища, но далеч по-възпитаният ми събрат любезно се опита да уточни:

– А като дават, откъде ги вземат?

Събеседникът ни явно не беше мислил по този въпрос, но това не го разколеба:

– Абе, знам какви сте… Веднъж един поп дойде на водосвет. Поканихме го на трапезата и той изпи ракията… Е, може ли такова нещо?

Опитахме се да му обясним, че свещеникът също е човек и греши. А и далеч не всички са такива. Човекът очевидно искаше само да поговори с нас, а не да ни обиди, затова каза примирително:

– Прави сте. Има и добри. Преди години видяхме такъв. Ходихме до един манастир. Там попът ни почерпи с ракия.

Тук трябваше да се примирим, но аз не се стърпях и подхвърлих:

– Значи това е критерият – ако ти пие от ракията е лош, ако те черпи с ракия е добър.

Ето наглед проста ситуация. Пиян свещеник… Или още по-просто – пиян събрат. Грозна картина, как да реагираш? Да му кажеш с превъзходство: „Виж как си се освинил, бе? Не те ли е срам!“ Или според светския критерий: „Е, нищо, човещина!“ Т.е., щом аз съм го правил, значи е човешко, нормално, няма нищо лошо… А може и според Свещеното Писание – да се приближиш гърбом и да прикриеш голотата му, както направили двама от синовете на Ной.

Разбира се, този пример е краен, но замислете се дали не оценяваме всичко около себе си с ракията… Е, не точно с ракията, а с това, което обичаме – със себе си. Все едно дали е ракия, любимата ни философия, политика, поезия, театър, музика и т.н. При всички случаи става дума за собствения ни ръст. Ако си по-висок от мен, значи си несъразмерно дълъг, а ако си по-нисък – джудже си… Случва се, нали? Понякога е напудрено с повече красиви думи, със загриженост дори, но си остава същото. И не се променя, защото обичаме себе си!!!

Разбира се, това не означава, че не плачем. Напротив, тъжим, страдаме, тръшкаме се… Но то не е от желание за промяна, а почти винаги, защото някой е „стрелял“ по егото и ни боли. От това няма полза.. Затова и ап. Павел във второто си послание говори на коринтяните така: „Защото, ако и да съм ви наскърбил с посланието, не се кая, макар и да се каях отначало, понеже виждам, че онова послание ви е наскърбило само за малко време. Сега се радвам не затова, че се наскърбихте, но че се наскърбихте за покаяние, понеже се наскърбихте по Бога, та никаква вреда да не претърпите от нас. Защото скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт. Защото, ето на, това дето се наскърбихте по Бога, какво усърдие докара у вас, какво извинение, какво негодуване, какъв страх, какъв копнеж, каква ревност….“ (ІІ Кор. 7:8-11) Апостолът укорил коринтяните в първото си послание, но ето, този укор дал плод на покаяние и те се изменили.

Възможно е обаче и в покаянието си човек да намести идола на егоизма си. Това лесно може да бъде видяно в манията на съвременния християнин да търси старци. Сякаш че хората са станали толкова специални, че вече не може да ги изповядва „обикновен“ свещеник. Трябва и той да е „специален“. И понеже времето е оскъдно откъм светии (може би всяко време е било такова) – някакви хора се назначават за такива. Започват да се шушукат какви ли не неща – ако духовникът е слаб, задължително е „велик постник“, ако е ранобуден – значи се е молил цяла нощ за чедата си, а ако просто е гневлив, значи юродства и умело прикрива добродетелите си… Но ако укори някого… ако само му каже думичка… дори ако каже нещо, което не се харесва (което в крайна сметка винаги се случва)… тогава настава буря: „Ние го мислехме за свят, но ето какъв е бил… Не сме и подозирали…“ „Разбира се“, че той всъщност бил слаб от злоба, не спял по цели нощи, защото пиел, а бил гневлив, защото е простак… и т.н.

Но да кажем, че светец все пак се намери. И то голям светец. И това за онзи, който обича себе си, няма да бъде от полза. В житието на св. Бенекикт става дума за едни монаси, които като научили за светостта на живота му, поискали той да им стане игумен. Преподобният отказвал с думите: „Моите правила са различни от вашите.“ Но те все настоявали и настоявали, докато накрая го склонили. По-нататък в житието се разказва: „Преподобният се заел с усърдие да управлява манастира. Като следял за строгото изпълнение на правилата на постническия живот, той на никого не позволявал да постъпва по собствената си воля, така че монасите скоро започнали да съжаляват, че са си избрали такъв игумен, който никак не търпял техните разпуснати нрави. Даже най-лошите от монасите замислили следното: те сипали отрова в една чаша с вино и по време на обяда подали на преподобния отец смъртоносното питие. Но той направил с честната си ръка кръстния знак над чашата и на часа съдът, чрез силата на светия кръст, се счупил – все едно бил ударен с камък. Тогава Божият човек разбрал, че питието, което се намирало в чашата, било смъртоносно, тъй като тя не могла да издържи силата на животворящия кръст. Веднага повикал при себе си всички братя и без никаква злоба, но дори с усмивка, им казал: „О, чеда! Да ви прости милосърдният Господ! Защо поискахте да ми сторите това? Нима аз не ви казвах, че моите правила няма да ви се понравят? И така, потърсете си друг отец, а аз не мога да остана повече при вас.“

Какво излязло – искали светец за наставник, но като чули наставленията му го възненавидели и дори се опитали да го убият. А праведникът дали поискал своето? Дали казал: „Боже, накажи ги, задето аз се грижех за тях, а те искаха да ме убият?“ Нищо такова. Тъкмо обратното – простил им. Защото любовта „не дири своето, не се сърди, зло не мисли“ (І Кор. 13:5). Питали ли сте се защо в нашето общество нищо не върви? Отговорът е прост – в него почти всички са „прави“. Виждали ли сте как близки приятели се карат? Единият казва: „Толкова направих за тебе, а ти…“ А другият: „Не, аз направих за тебе, а ти си неблагодарен.“ Идват политици на власт и ни казват, че предишните не са направили нищо, но сега вече нещата ще тръгнат. После идват други и историята се повтаря… А ако се наложи някои политолози да ти разказват какво се е случило – става още по-зле. Защото виждат събитията през своите страсти, но не според Господа. Христос е помолен да напусне или поне да изчака, докато възтържествува нашата правда над правдата на ближния и тогава ще бъде повикан от чакалнята, за да ни донесе заслужена награда… Каква жалка илюзия за праведност!

Пълноценният живот в Църквата започва тогава, когато своето отстъпи място на Христовото. Когато Божият закон измести собствените претенции. Когато Господ влезе в сърцето като в храм, където му се отдава слава, чест и поклонение, а идолът на егото бъде сринат. Почти във всяко житие на преподобен има трогателни истории за това как младите монаси биват възпитавани в тази победа над себе си. И тя нерядко бива чудотворна. Ето един случай с Мавър и Плакида, двама от учениците на св. Бенедкит: „Веднъж, докато преподобният седял в килията си, малкият Плакида взел съдовете за вода и тръгнал към реката. Но когато се опитал да налее вода, той паднал заедно със съдовете в реката и бил отнесен далече от опасното течение. Преподобният видял това с прозорливите си духовни очи и извикал на служещия си ученик Мавър:

– Бягай бързо: Плакида падна в реката и течението го отнесе надалеч.

Мавър дошъл бързо до реката, минал през нея като по сухо и спасил Плакида. Той дори не забелязал, че върви по водата, а мислел, че стъпва върху земя. Обхванат от ужас, се върнал заедно с Плакида и разказал всичко на преподобния отец. А свети Бенедикт приписал чудото не на своите молитви, а на безусловното послушание на Мавър. Мавър пък бил убеден, че чудото станало поради молитвите на преподобния. Но Плакида казал:

– Аз видях над главата си мантията на преподобния и ми се стори, че сам ти, отче, ме хвана за косите и ме извлече на сушата. А вече на брега видях Мавър.“

Когато човек престане да вижда само себе си, той „проглежда“ по особен, по нов начин за ближния. Започва да го „вижда“ с очите на любовта Христова. Ето, помните ли колко скоро беше Пасха? Радвахме се, пяхме заедно: „Ден на Възкресение е, да се просветим с тържество и едни други да се прегърнем, да речем: Братя! И на ненавиждащите ни да простим всичко с Възкресението…“ Какво стана след това? Десетки, стотици пъти се наранихме, вместо да се прегърнем. И къде ни е радостта? Остана някъде в онази нощ, в онези няколко дни, защото изпуснахме от поглед Христа и отново се вторачихме в себе си. О, да можеше да дойде по-скоро отново Пасха… Може! Навсякъде, където Възкръсналият е възтържествувал, е Пасха. Нали помните св. Серафим Саровски, който и през зимата казвал: „Радост моя, Христос Воскресе!“ Радвал се на ближните и споделял непрестанните си пасхални чувства с тях.

Подобно нещо има и в житието на св. Бенедикт. В началото на своя подвижнически път той прекарал три дни в пустинята, като само един монах на име Роман му носел хляб. Когато Роман починал, Господ се явил на един свещеник и му заповядал да занесе храна на преподобния. Отецът преминал през много планини, потоци и пропасти и накрая стигнал до посочената му във видението пещера, където намерил блажения Бенедикт. Като се целунали един друг в Господа, те седнали и започнали да хранят душите си със спасителни беседи. След това свещеникът казал на светията:

– Отче, да вкусим храна, благодарейки на Бога, защото днес е Пасха.

А Божият човек му отвърнал:

– Да, днес за мен е Пасха, защото се сподобих да те видя.

Преподобният не знаел, че е Пасха, нямал представа за времето, защото живеел далече от хората и никой не знаел за него, освен монахът Роман.

– Наистина, отче – казал презвитерът, – днес действително е празникът на Възкресението Господне и ти не бива да постиш сега, тъй като Господ затова и ме изпрати при тебе, за да се наситим двамата с Неговите дарове.

Разбирате ли? Преподобният се зарадвал на отеца, не защото бил подивял в пустинята и му се приискало да види себеподобен. А защото се радвал да види брата. Лицето на брата му носело пасхална радост. Ние нямаме тази радост, защото виждаме другия през изкривените очила на себелюбието. И затова сеем около себе си тъга… Нехристиянска тъга.

Как можем да променим това? Преподобният Паисий Светогорец казва, че на мястото на духовното равнодушие на този век трябва да поставим доброто безпокойство за спасението на душите ни. А апостол Павел възкликва към галатяните: „Чеда мои, за които съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос…“ (Гал. 4:19). Светиите имат голяма грижа за нашето спасение и силно желаят да се присъединим към тях в радостта на Царството Небесно. Но за да стане това, правилата на Царя на това Царство трябва да попаднат в сърцата ни. Правилата на любовта, а не на себелюбието. Защото и Самият Цар толкова ни обикна, че понизи Себе Си до образ на раб и се разпъна за нашите грехове. Апостолът добре обяснява това състояние, към което трябва да се стремим с думите: „Вече не аз живея, а Христос живее в мене.“ (Гал. 2:20). Т.е., всичко в него станало Христово – мислите, чувствата, желанията… Той не се обезличил, както би помислил светският човек, а тъкмо обратното – станал свръхличност, уподобил се на Бога. Затова и още приживе се удостоил да види Рая, а сега се радва на благата му във вечността.

Нещо подобно станало и със св. Бенедикт. Преди смъртта му двама монаси били удостоени с чудно видение. „Те видели път, който води от земята до небето. Той целият бил постлан със скъпоценни камъни, а от двете му страни светели с чудна светлина голямо множество свещи. В горния край на пътя стоял един светоносен Мъж, Чиято красота била неописуема. Той им казал, че този път е приготвен за възлюбения от Бога Бенедикт и че по него той в този миг ще се възнесе на небето“.

Такава е участта на всички светии. Нека възревнуваме техния живот, за да стане и наша участ да славим Отца и Сина и Светия Дух вовеки. Амин.

От книгата „Среща с Живота“