– Защо плачеш? Мислех, че големите не плачат, особено пък на филми за войната…
– Плача от щастие… И от притеснение…
– Защо от щастие?
– Защото съм си вкъщи!
– А защо от притеснение?
– Надявам се да те видя уволнен от казармата…
– Защо?
– За да умра спокоен!
– Нима е толкова страшно?! Разкажи ми…
– Няма да ти разкажа! Не бива да знаеш, не бива да имаш дори думи, за това, което аз съм видял… Просто искам да те видя уволнен, това е!
***
– Сигурно знаеш… Уволних се отдавна, всичко мина сравнително добре… Стрелях само един-два пъти, но не по истински хора, а по хартиени. Когато си тръгнах, когато затваряха железните врати след нас, дори не се обърнах. Надявах се да забравя всичко, което ми се е случило там. И наистина повечето съм го забравил, освен някои неща… Като например шепнещите устни на старши лейтенанта до ухото ми. Как спокойно ме убеждаваше да задържа дъха си преди да стрелям на единична. Много пъти ми е крещял, но аз съм запомнил именно този шепот. И ужасното му спокойствие. Ще ти споделя нещо… Само на теб… Аз не уцелих хартиения човек… Опитах… Но не можах. Нито на единична, нито на автоматична… Стоеше си там. Цял целеничък. Стъпил здраво на картонените си крака… После офицерът направи нещо и хартиеният човек изтича до мен. Много бързо. Нямаше лице. Само на гърдите му имаше мишена с точки. Сърцето-цел беше непокътнато. Не бях успял да го разкъсам. Куршумите ми бяха отишли в стената. Помислих си: Само един изстрел би съсипал хартиения човек, а стените са поели толкова много. Вероятно така се е похабил материал за хиляди, дори милиони книги. Или пък рециклират разкъсаните хора и ги превръщат в политически плакати… Представяш ли си? А стените са си все там. Неумелите стрелци като мен ги дупчат постоянно… Но те устояват. Изглежда безнадеждно… Но не е!
Сутринта служих Литургия и те споменах, дядо. После ще прочета заупокойна молитва… За теб… И за приятелите ти от битката при Драва, за които не си ми разказвал! Надявам се, че си добре… Е… и аз малко се притеснявам. Не, няма смисъл и ти да ме питаш от какво… От това, за което нямам думи… Честит празник на сълзите – на теб и на другите, които не плачат… Почти никога! Христос Воскресе!