Не, Жан-Пол Сартр не ми е от любимите писатели днес, беше преди много години, обаче после отпадна от класацията ми като мнозина други умници и нещастници. Но заглавието му приляга на това, което искам да ви разкажа.
Искам да ви разкажа за едно дете. Едно момиченце на 9 години. И не за да се похваля и да казвате после “браво” и “само така”, защото Господ знае дали съм добър баща и как се справям с това най-важно дело в живота си. А за да засвидетелства това момиченце пред вас за величието на православната вяра, за силата на молитвата. Чудесата за това служат.
На 23 декември от училището на моята дъщеря организират за учениците си “коледно тържество”. Ние родителите заплащаме едни пари, които не съответстват на това, което те ще получат там, но това е друга тема. И ние знаем, че тя трябва да излезе по обед, за да тръгнат с класа си към мястото на събитието.
Най-напред тя закъсня. И това е първият Божи промисъл през този постен ден. Отива с половин час по-късно. И ми се обажда – тати, закъсняла съм, тук една майка чака още някакви деца, тя може ли да ме заведе. Разменям две думи с майката по телефона и се съгласявам. Но след мъничко колебания ставам и излизам, за да видя на място за какво иде реч. Втори промисъл, можеше и да не отида. Даскалото е много близо до вкъщи. Качвам се на колелото и след секунди съм там, онази жена тъкмо е повела и щерка ми. Питам къде е това място, тогава разбирам, че “тържеството” ще се състои в дискотека, истинска дискотека, квадратен хамбар с тъмна атмосфера и изнервящи шумове.
Возя дъщеря ми с колелото, а тя вече се замислила. После ми каза, че се е замислила защо в дискотека. Предварителните представи започват да се сриват. Предупреждавам я, че може би ще има “чалги”, с което тя много добре знае, че наричам всякакви хитчета и безмозъчни музики. Дъщеря ми пее народни песни в един училищен ансамбъл, явява се по конкурси, преди свиреше на пиано, у нас никога не сме имали телевизор, не е заразена от никакви подобни “чалги”.
И тогава пристигаме до грозната сграда, отварям вратата, тя влиза, вървя с нея, за да се извиня на класната за закъснението и да се уверя, че всичко ще бъде наред. И още от тези мрачни коридори ни залива някакъв ужасен припев, който тормози цяла България вече месеци наред – “ела и си вземи”. Къде да отида и какво да си взема? Вътре обстановката си е като на дискотека, мигащи лампички в мрака, зверски звуци, дим от преизподнята. Обстановката не е като на тържество за третокласници.
Физиономията на момичето ми е съвсем трагична. Поглеждам я, тя ще се разплаче и както влязохме, без да чакаме и секунда, тя рязко се обърна и бързо тръгна навън, почти се затича. И навън ми обяснява, че не иска да остава в това място, че не може да остане тук, притесняваше се, че какво ще каже класната, било задължително, а и ние нали сме били заплатили. Обяснявам й с радост, че никой не може да я накара насила да бъде на място, което не харесва.
Яхваме колелото и продължаваме със своя индивидуална програма за този ден. Отидохме да видим слънцето и морето, такива едни по-светли неща. И докато се возим, аз я питам защо не пожела да остане там при класа си, тя ми отговаря, че са я побили тръпки от обстановката и звуците. Тя беше като изплашена. Тя беше взела Причастие седмица преди това. И чистата й душица не можеше да понесе ужаса на дискотеката. Бях удивен. Не отнемам свободата на децата си, заведох я, без да й оказвам натиск за каквото и да е решение…
Това е. Вярата е голяма сила.