Нема такова нещо като „всеки си знае“ и „има много истини“. Не може всеки да си знае и има само една истина, така е устроено Битието – Една Истина за всички човеци навсякъде. Българската поговорка „Ни се кара, ни се води“ съответства на английската за моркова и тоягата, за доброто и лошото ченге.
В учителската си професия винаги съм се придържал към воденето, тоест, към моркова, винаги с доброто, просто съм се приспособил към епохата, в която живеем, и не е моя работа да бъда прекалено строг с децата, това е работа на родителите. Работа, която не вършат, не искат да вършат, мързи ги или си имат тъпо оправдание.
Затова като родител съм търсел баланс. Защото ако не покажеш на едно дете границите, то страда. Недоволно е и продължава нататък в прекаляването. Говоря за периода до първите 7. И като видя майка, която позволява всичко на малкото си дете, изпадам в тиха агония – не мога да ѝ кажа как да си гледа детето, но съм убеден, че не го гледа правилно и нормално. Има правилен начин и неправилен. Не е ограничаване на личността и травмиране просто да си строг с него, когато се наложи.
Малките деца търсят границите на позволеното и винаги се опитват да ги прекрачват. И когато им се заяви твърдо къде са тези граници, те израстват после като нормални хора. А ако му се позволи да се тръшка на едно дете, да прекалява, да се омазва до ушите, то губи чувството за равновесие, оттам губи и усещането за йерархия и уважение към по-възрастния. И точно това ни е големият проблем в образованието и обществото. Повечето деца вече са изпуснати и не върви аз в училище да ги коригирам. Затова опитвам с доброто и често се получава.
Всичко, каквото казах дотук за децата, важи и за нас възрастните – преминем ли границите, следват бели и наказания. Нашият Небесен Отец, ако все още Му се занимава с нас, преминава към другия начин на общуване. Ако се е отказал от нас и сме отвъд възможностите да бъдем превъзпитани, следват много по-лоши неща…
Строгостта е задължителна част от израстването ни. Неслучаен е изразът от Библията за бащата, който жали пръчката и не жали детето си. Който жали детето си, не жали пръчката. Това не е животинска дресура. Това е начин човекът да бъде спрян, когато нарушава Божествения ред. Когато премине границата на доброто. И ако настъпиш мотиката, после ще се замислиш дали да постъпваш по определен начин.
Има на този свят физични закони – за температурата и налягането, за гравитацията, за пречупването на светлината. Има и духовни закони и те са също толкова естествени и неотменими, колкото са физичните и математическите. Това обаче не влиза в главите на релативистите. Това е забравено от онази странна порода езичници, които ходят по врачки, от самите такива врачки и дивачки, а ако някой е минал съвсем на брега на Злото и го е осъзнал, не искам да си представям какво му е в душата.
Строгостта и наказанието не са насилие. Да покажеш границите на някого е услуга. И любов, защото на теб все още ти се занимава с този човек. Ами да опитаме без тази любов и без тези граници – това дете няма да доживее старост. Ще реши да се позабавлява с някой автомобил, мотоциклет, наркотик… Или напротив, ще остане още дълго на земята, но ще му се случват беда след беда, дано се осъзнае…
Всяко събитие в живота ни идва с определена цел. Хей там да падна с колелото – пак си има причина. Твърде малко хора гледат на съдбата си по такъв начин и това е просто заслепение и неосъзнаване. Казват си (има дори цели култури и религии на този принцип) „Какво толкова? Нямам отговорност за това. Така се е случило. Смирение е да приемеш и да продължиш. Чувството на вина, което насаждат християните, е непродуктивно и вредно. Не сме безгрешни, но сме истински.“ Пример за подобна тъпанарска философия е дъновизмът. И много други.
А това, драги мои, вече се нарича с думата „гордост“, но не като да съм горд с постиженията на някой близък, а онова първо бесовско чувство на първия от падналите ангели. Гордыня – на руски. „Ще правя, каквото си искам.“ „Не ми пука, че ме наказваш.“ Децата ни всъщност не са виновни. Ако ние не ги възпитаваме добре, вината е само наша. Вироглавието е възможно само до един определен момент. Оттам нататък се задвижва духовният физичен природен и математически закон за прекрачването на границите. За липсата на мярка – по думите на предхристовия мъдрец Сократ.
И тук релативистите ако искат да ми се обиждат. Но както започнах, така и да свърша – има само Една Истина. За всички и навсякъде.