Жди меня

Това стихотворение са го рецитирали войниците из окопите през ВСВ, писали са го на близките си у дома… Те са били на крачка от смъртта. Някои са се завърнали. Други не, но думите са оставали. И не са спирали да се чакат. Понеже тя не ме чака, защото Там време няма, го ползвам единствено като метафора.

Две години минаха като два дни. Преди много години аз ѝ го рецитирах, защото често скиторех къде ли не, шегувахме се. Не съм срещал човек с нейното чувство за хумор. И досега понякога вървя по улицата и се смея сам заради някоя стара шега или някоя нова, която знам, че ѝ харесва и ѝ я казвам на глас.

Тя на грозни места не ходеше. Тя е отишла на хубаво място, дето няма студ, скръб, сълзи, мъка и страдание. В място светло, злачно. Тя е там и затова сега ѝ казвам „жди меня“ и ще се върна. Ти си отиде, ще дойда и аз и ще бъда при теб, момичето ми. Няма значение колко още ми е отредил Господ да се шматкам наляво и надясно тук, какви още суети имам да преживея, всичко това е нищо, защото ще мине като един миг, ще мине като тези две години, дори да е след двайсет или трийсет.

Времето и за мен изчезна по някакъв начин. Надявам се да не е изчезнало за децата ми. Надявам се те да бъдат опазени от нейните и моите молитви. Надявам се сиротините ми да се справят. Заради тях единствено и само още ми се прави каквото и да било – става ми се сутрин, излиза ми се на улицата прилично облечен, говори ми се с хората за всякакви дребни нещица като филми, литература, идеи, отношения, политика…

Но това не е униние, драги мои приятели и съседи, роднини и познати земни, нито е отчаяние, нито е тъга, нито е самозалъгване, нито илюзия, нито липса на надежда, а тъкмо напротив. Това е надеждата ми, че ще бъда пак с нея, отново до нейната усмивка, нейните очинки и устинки, с които да ми продума. И тая надежда е от камък, защото е надежда в Христа Иисуса, в Бога, който ни съедини през 1998. На 30. 08. Записана е датата върху едно кръгче от метал, което ще занеса оттатък и ще кажа ето това донесох само, Господи, щото моите пътеки не бяха само красиви като нейните, запилявах се по всякакви места.

С половината от себе си аз не съм вече тук. И половината от мен само изживява земните неща.

Има двойки неотлъчни, денем и нощем заедно, сутрин, обед и вечер заедно. А аз често бях като „безстопанствен“, както ме определяше Маша отново със своето великолепно усещане за смях. Но сега след като тя замина и ѝ казвам да ме чака, вече знам, че тя ми е стопанката, вече не мога да бъда безстопанствен като улично куче. Ще се прибера един ден.

Хората се страхуват да купуват книгата „Срещи със смъртта“ на отец Владимир и ние я включихме към предишната му в следващото издание и това е някакво суеверие, че като говориш за смъртта, може би ще я привлечеш. Не, хора, не е така, и да говориш, и да не говориш, смъртта е Божа работа. Едно време изпитвах страх от нея. Сега вече не. Но това е нещо лично и отново прекалено се разприказвах. Не ща да плаша близките си. Обичам живота. Всички ще живеем толкова, колкото реши Вседържителят.

Две години… Не разбрах как минаха и Слава Богу.

Послепис: Не се нуждая от подкрепа, съжаление, съчувствие, емпатия, думи на утеха от човеци, съвети и размишления. Текстът може да бъде разбран от малцина в цялост и пълнота, но сигурно така трябва да бъде.