Няма лесен начин да кажеш на някого, че е тежко болен. (Приятелка ми прати фотография на голямо розово картонено сърце с кръст вътре, оставено до контейнер. Видяла я в някакъв сайт. Другата снимка е моя.) Струва ми се, че такива изображения приличат повече на рентгенови снимки. Проблемът е видим, но само за тези, които знаят как да гледат. Ако си лекар, наляга те тежест, а пациентът се смее: “Няма ми нищо, нали?” Иде ти да му кажеш: “Погледни, бе, как да ти няма нищо?” Но не можеш. Не е възпитано. Лошите вести се поднасят внимателно, за да не се отчаят болните. Но едновременно с това не трябва да се неглижира повече опасността. Този текст е опит да се направи нещо подобно. 

Симптомите са налице – съвсем типични: лекомислие, екзалтираност, мечтателност, самота, опърничавост, безсрамие… Диагнозата е ясна: болшинството от съвременните хора сме болни от временност. В първия момент не звучи толкова страшно. Нали самият свят е временен? Но едно е това да се случва със света, а съвсем друго с човека. За нас подобна диагноза означава заплаха от постоянна смъртност. 

Временността, за която говорим, е психическо разстройство. Тя прави човека душевно разглезен. Нищо не му е интересно. Нищо не е постоянно. Празнува ден на влюбените – и се влюбва. После се разделя, защото му писва. После пие – и се напива. После повръща и обещава повече никога да не пие. Държи на обещанието си един ден. Ходи на срещи с приятели, на които си цъка през цялото време на телефона, разговаряйки с непознати в социалните мрежи, а с тия на масата, близките му – разсеян. Вкъщи мисли за работа. На работа мисли за вкъщи. Защото му е тъпо и на едното, и на другото място. Смята тютюнопушенето за простащина, затова се лигави със сладникав вейп. Мога да продължавам още дълго… Но единственото постоянно в живота на болния, е егоизмът му! Той си е бог, защото за друг Бог не е чувал. 

Ако мислите, че това, което казвам, е потискащо – грешите! Истински тежкото е да кажеш на църковни хора, че са болни от временност. Прекрачили сме прага на храма. “Взели сме време”, минали сме границата на непреходното. И все пак мъкнем болестта със себе си. Полека сме превърнали вечното в забавление на скучаещата временност. Или за утеха в нейното униние. Но си оставаме същите. Постоим на Литургия, причастим се, поговорим си за любов, за радостта, която идва в сърцето… После забравяме за Христос и в понеделник ставаме пак същите, каквито са и останалите. Вярата ни в Бога е декор, който след неделната постановка става ненужен. И широкото сърце отива в боклука. Сърцата на другите отиват в боклука. Кръстът отива в боклука. Защото не ни трябват за това, което предстои. За какво са им на интригите сърце или кръст? А на борбата за власт? На колите и натискането на педалите? Водим живот на педал – опитваме се да изпреварим смъртта и постоянно даваме ту газ, ту спирачка. Да се разхождаш сред скъпите мебели също не ти трябва сърце. Нито пък кръст. И изобщо, кръст ти трябва, само ако е златен, за да парадираш с лукс и да ти завидят другите, които са също толкова временни, колкото и ти. А ако следващата неделя все пак ти потрябва сърце или кръст, ще си изрежеш други от картон. Хем за да не заемат много място, хем за да се отървеш после лесно от тях.

Ако сме поставили кръста до контейнера, ще се намери ли кръстоносец, който да го вземе и да го вдигне? Ако някой е зарязал сърцето си в боклука, ще се появи ли такъв, който да го очисти и да го върне на собственика му с думите: “Не изхвърляй сърцето си, където ти падне.”? Трябва да измислим специални места за рециклиране на сърца. А от новия материал да се правят къщички за щастливи кокошки, които да снасят щастливи яйца. А ние да ги ядем в седмицата преди Великия пост. И също да бъдем щастливи. Разбира се, сърцата могат и внимателно да се реставрират, но има ли хора, които искат да станат собственици на разбити сърца втора употреба? Иначе сме вярващи. Вярващите имат бради. Или имат забрадки. Имат ли сърца обаче? И носят ли си кръстовете?

И все пак – въпреки пандемията, не всички са болни и такива хора има. Не всички заслужават ужасната диагноза: “Ти си временен!” Това са истинските богаташи в този отиващ си свят. Неговите ВИП-ове. Тези, които могат да си позволят лукса да имат сърца и да не ги изхвърлят. Тези, които могат да носят кръста си, колкото и да е тежък. Без да роптаят! Без да смятат, че светът се върти около тях! Без да се ровят в контейнерите на времето, търсейки там захвърлени недоогризани “съкровища”. Обикновено са обиждани, подигравани, игнорирани, не хвалят смирението им, не признават борбите им, трудовете им изглеждат невидими, никой не ги рекламира, не им пляска. И изобщо, вирусите ги заобикалят, защото здравите не живеят за себе си, а за Господа, Който се разпъна и възкръсна заради нашето спасение. От Него и ще получат похвала.

Щем или не щем, ние наистина сме вечни. Някой ден едни сърца наистина ще отидат в постоянната радост на Царството Небесно, а други наистина ще попаднат в контейнера – завинаги. Мисълта за това може да излекува човека от болестта, ако тя не го е поразила дотолкова, че той да се е превърнал в нелечим гостоприемник на невменяема временност…