Из “Записките на една домакиня”
За свое оправдание ще кажа, че нямах намерение да пиша нов материал с това заглавие. На първия сложих цифричката “едно” само заради шегата с един “колега”. После обаче бях ошамарена (в добрия, градивен смисъл на думата) от самата Мека на българската култура. Засрамих се, обещах си повече да не правя така и се заех с онова, което най-много ми прилича – домакинската работа. Беля си картофи в тая жега и подготвям вкусен гювеч с пилешко за вечеря. И си мисля: Всичко най-после тръгна добре. Аз преоткрих призванието си. Ще си шляпам тихо с боси крака в кухнята, а културните хора ще мислят вместо мен и ще попържат Синода, докато той се саморазпусне от срам. Хубаво нещо е демокрацията.
Но, знаете, хубавите работи са краткотрайни. Подухва ветрец и отвява щастието. В моя случай ролята на северняк изигра пустият му гювеч. Осъзнах, че вкъщи няма нито грах, нито зелен боб, нито патладжан (политически коректно е да бъде наричан син домат), нито въобще какъвто и да е зеленчук. Забравила съм да купя. Имах само обелените картофи и пилешко. Ха сега, де? Какво да правя? Взех тавата и…
По принцип се бях поучила и от забележката да не изнасям кухненските разговори с мъжа си на бял свят. Но какво да се прави. Не бива да се очаква много от една домакиня… Та, сядаме да вечеряме и той с пълна уста вика:
– Вкусно пилешко с картофи си направила!
– Гювеч, скъпи! – любезно го поправих.
– Как гювеч? – смее ми той. – Тук има само картофи!
Казвам ви, много ме ядоса. Тая манджа я замислям още от обяд. И на съседката (аз я наричам домакинка-сестра) се похвалих, че ще я готвя. И до магазина мислех да отида. Даже списък с покупки имах. Пък той “картофи, та картофи”. Тъкмо се чудех как да опонирам и изведнъж ме прониза мисълта за събора, дето мъжът ми го нарича “избран, утвърден и наречен за Велик и Свят”.
Да ви призная, въпреки разтърсващото си покаяние след добрия и градивен шамар, пак взех да се съмнявам в светостта му. Но, ресто. Вече си знам урока. Викам си: Ти на себе си ли ще вярваш или на изтъкнатите наши… Да не си им на нивото? Затова отворих компютъра и затърсих опорни точки, по които е редно да мисля!
Най-напред, разбира се, се обърнах към загрижения за мен непознат – Деян Енев. Ето какво пише той: “Аз не съм познавач на Вселенските събори и каквото и да кажа, моето мнение няма как да е меродавно. Затова не се натисках да го споделя. Но все пак, през последните дни, със заключителните акорди на Събора, и за слепия стана ясно, че нашата църква наистина стана заложник на геополитиката.” Ето това се нарича свеж духовен полъх. Сякаш някой ми вдъхна вяра. “Аз знам, аз вярвам, че си права, когато съгрешиш дори!” Ох… Не беше това! Някога един топло загрижен за моя курсова работа професор каза: “Не съм чел написаното, но тук съм нахвърлял някои забележки!” Ох… И това май не е подходящо?! Простете за неуслужливата ми памет. Исках да кажа, че към тази вяра ни насочват отците – проста, детска. Хем не знаеш, хем знаеш. Защото слепият вижда чрез послушанието. Каже ли нещо старецът, няма какво да се мисли повече, всичко е ясно.
А кой е старецът ли? Чета по-нататък: “Ти можеш да си съгласен или да не си съгласен с Калин Янакиев. Но ако ще диалогизираш и спориш с него, това трябва да стане на неговото ниво – на нивото на един от най-подготвените ни и блестящи богослови.” Да си кажем честно: че кой е на нивото на г-н професора? Ако има такъв човек, то той, разбира се, ще е на неговото мнение. И няма да има защо да спори. Ако спори – значи е глупак. С този съкрушителен аргумент се върнах в кухнята и казвам на попа:
– Виж какво мисли един от най-подготвените и блестящи богослови бе, некултурник картофен!
А той измества темата:
– Знаеш ли каква е разликата между книжника и богослова?
– Не знам, аз съм една проста домакиня. Не знам каква е разликата дори между философ и богослов. И напълно се доверявам, когато по телевизора в кухнята ми представят някой философ за богослов, а той мълчаливо кима в съгласие.
– Ще ти кажа тогава просто, та да ме разбереш. Книжникът е човек, който е прочел всичко за гювечите. Изгледал е всички телевизионни предавания, посветени на тях. А богослов е онзи майстор, който всеки ден готви това ястие. Сама прецени кой е книжник и кой богослов. Можеш лесно да го направиш. Дори по начина на говорене се забелязва.
Не знаех какво да кажа и се върнах на компютъра. Реших този път да черпя от самия “блестящ” извор. Ето какво пише: “Вие, Ваше Високопреосвещенство, митроп. Николай, ни казахте ден преди Събора, че там може да се случи катастрофа на Православието. Отговаряйте сега: катастрофата настъпи ли, или не… Отговаряйте и вие Ваше Високопреосвещенство митроп. Гавриил: опорочено ли е днес вселенското православно учение за Църквата от десетте автокефални църкви в Крит, или сгрешихме ние?” А сега де? Хвана ги! Те, разбира се, не могат да му отговорят нищо. Щото не са му на нивото! Но сега той им разрешава да говорят с него. Пита ги. И то “настойчиво”, както пише в заглавието. Но и нашите синодали са хард, по-хард и от моя картофен поп, който не вярва в гювечите. Затова предлагам да им се направи “конвеер”. Като в ЧК, но наш, демократичен. Ще ги курдисаме на един стол и на смени представителите на портал “Култура” ще им крещят: “Отговаряйте!” В понеделник Калин Янакиев, във вторник Теодора Димова, в сряда – Деян Енев и т. н. Да видят те как един иподякон и послушните му духовни чеда – колумнисти, могат да говорят с епископи… Така де.
Чета нататък: “И кажете строго на мобилизираната не без ваше участие кохорта от зилоти и старостилци, че вече трябва да замълчат.” Само така! Крайно време беше. На мен не ми пука, аз се покаях за зилотизъма си. Взех си бележка! Ма такива като попа не щат. Казвам му:
– Един от най-блестящите ни богослови каза да замълчиш вече, зилот картофен!
А той пак се смее и нагло пита:
– В това ли се състои мирният преход от комунизъм към демокрация, сменят се хората и идеологиите, които казват на православните да мълчат? Дори и всички да замълчим, избраният, утвърден и наречен събор няма на стане “Велик”, а още по-малко ще е “Свят”.
Как ме ядоса само шопът му с шоп! Реших да му отговоря с “блестящото” прозрение на друг учен:
– “Е, па, нема такова животно, рекоа сите шопе-митрополити български!” И ти подир тях! Виж какво казва още пенсионираният професор: “Без да повтарям безумията на шепата кресливи старостилци (за съжаление насъсквани и от някои уж зографци, но без зографски дух!) и безумни, както винаги, зилоти ще кажа, че те открито хулят Светия и велик всеправославен събор… Зомбирано съзнателно (доколкото зомбито може да върши нещо съзнателно) и с фанатична злоба те наричат Светия и велик всеправославен събор всичко друго, но не и това, което той е и каквото ще остане в историята на светата Православна църква.” Вземи си бележка и се покай – и за събора, и задето нарече гювеча ми “пилешко с картофи”.
– И кой е този професор? – пита ме той.
Издекламирах гордо:
– Иван Желев Димитров Ангелов… Т. е., само Димитров, без Ангелов… Ох… Дразниш ме и се обърквам. Но чуй какво казва още човекът: “Запомнете и това: Историята се пише от достойните. Недостойните пишат вицовете за себе си.” Затова и аз им вярвам – защото са достойни. А за себе си пиша вицове!
Той най-после погледна сериозно и вика:
– А знаеш ли го този: Събрали се бай Ганю философа, бай Ганю писателя и бай Ганю агента…
– Не! И?
– И готвили гювеч… Ма станало пилешко с картофи!
И започна да се смее с глас. Ей това ако не е зилотски хумор!
Ами… За съжаление пак стана махленски текст! Но, както казах и преди, не аз зададох нивото. Само го следвам. С послушание към достойните философи и богослови, които пишат новата история с поп звучене. Прилагам нагледен материал на розовото икуменическо бъдеще: https://www.facebook.com/hoangduyn/videos/935634886511413/
П. П. Само някой да е посмял да каже, че това на снимката не е гювеч, а пилешко с картофи!