Спомням си миналата година по същото време две деца, които се разхождаха около езерото и хвърляха пиратки. Никъде не отиваха. Просто така си обикаляха из парка и бум-бум… Хвърляха бомбичките и оставяха малки облачета пушек след себе си. Нямаха посока или цел. Вероятно се бяха нарадвали на гърмежите. Но понеже си бяха купили повече пиратки, нямаше как – трябваше да ги хвърлят. Минаваха от време на време покрай тях разни жени и им викаха: „Хулигани, не ви ли е срам!“ А те не обръщаха никакво внимание – продължаваха да хвърлят след себе си пиратки…
Чудя се, ние, които минаваме през този свят, приличаме ли на тези деца? Господ да им дава здраве. Като тях ли сме? Не знаем къде отиваме… Събрали сме единствено някакви гърмежи, които да отекват след нас, оставяйки нещо, което се разсейва във въздуха – нашите амбиции, нашите желания, стремежите… Къде отиват те? Каква е тяхната посока? Каква е тяхната необходимост?
Сега си казваме: „Новата година да бъде еди каква си…“ Но в главата ми се връща онова, което казва премъдрият Соломон: „Няма нищо ново под слънцето“ (Екл: 1:9). Всеки път си мечтаем, че годината трябва да бъде по-добра. Тя обаче май никога не е по-добра. Даже ако се замислите, все по-лошо става. Грехът става все по-нахален. Настоява да заживеем в пукотите му, радостно задушаващи се от отвратителната миризма на сяра.
Няма никаква нова година. Това са просто условните граници на времето, които ние поставяме, за да отмерваме периода до смъртта. И когато човек погледне през този мъдър поглед на смъртта, ще разбере, че всъщност огромен процент от нещата, към които се стремим и искаме да постигнем, са празна суета. И че чак тогава със смъртта за нас ще настъпи нова година, която ще продължава във вечността. И не се знае дали тя ще бъде благодатна и мирна или ужасяваща.
Какъв е изходът от ситуацията? На мен ми се струва, че най-свежият новогодишен поздрав са думите на Господа и на св. Йоан Предтеча: „Покайте се, защото се приближи царството небесно.“ (Мат. 3:2, 4:17) Много интересен е начинът, по който възприемаме тези думи. Когато чуем „покайте се“, се сещаме поне за десет души, които обезателно трябва да се покаят, иначе кой знае какво може да им се случи. Но пожеланията винаги са лични. Винаги са отправени към самия теб. Променете се, очистете се, обновете се, преобърнете живота си… Какъв прекрасен празничен поздрав… Намерете радост не в пиратските гърмежи на този свят, а в тишината на молитвата… Потърсете мира, който идва свише… Охристовете се!
„Няма нищо ново под слънцето, – цитира свети Василий Велики и добавя – освен Възкръсналия Христос.“ Всичко ново, благоденствено и мирно идва от Господа. Единствен Той има любовта и силата да ни излекува. Но Бог е благороден. Желае промяната, но не ни я натрапва. Оставя ни сами да изберем как да живеем – според ветхостта на греха или според свежестта на идващото небесно царство.
Да познаваш Господа на книга е едно, а съвсем друго да отговориш на Неговия постоянен новогодишен призив. Да опиташ да станеш такъв, какъвто е Той. Да опиташ да се уподобиш на Него. А какъв е Христос? Кротък и смирен… „Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си.“ (Maт. 11:29). Дори ако само един или двама души (аз и ти) пожелаят да се променят, това ще осигури покой не само в нашите души, но и поне мъничко ще умири пространството около нас… А ако го пожелаят повече хора… Тогава може би дори държавата, в която живеем, ще стане друга. И всички ще пожелаят да се интегрират към нас… Защото ще имаме нещо, което светът, насред своите гърмежи, не познава – покой… Предвкусване на бъдещото Небесно тържество!