Нашето време е богато на проповед. Само до преди тридесетина години човек трудно можеше да си намери дори Свещеното Писание. А ето сега е достатъчно да влезеш в интернет и ще откриеш стотици текстове на всякакви духовни теми. Парадоксът е в това, че почти няма резултат. Всеки къса и яде преизобилно от щедрите плодове на светите отци, но сякаш нищо не смила. За това има много причини. Главната от тях, според мен, е, че гледаме на добродетелите отстрани. Приемаме, че ние сме им носители по дефиниция. Ако не в пълнота, то поне частично. Само защото сме попрочели нещичко. А когато стане дума за смирение, покаяние или любов – деспотично ги изискваме от другите. Другите трябва да се смиряват пред нас (пред кого иначе да го направят?!?). Другите трябва да се покаят за греховете си (публично или пред нас). Другите ни дължат любов (задължително, по всяко време и в огромни количества). Ние не дължим нищо никому. Никому нищо! Това е ясно от съзнанието за собственото ни съвършенство, от собствената ни ученост, от собствената ни слава. Това, естествено, е гротеска, а не истински християнски живот (нищо, че се имаме за големи християни). Затова и постоянно сме нещастни, заядливи и мрачни. Светците пък са знаели и разбирали, че всичко в духовния живот е лично. Трябва да се приема от първо лице единствено число – моето смирение, моето покаяние, моите дела на любов. Моите, а не чуждите! И тогава идва и радостта от близостта с Бога. Реалната близост, а не книжната. Реалното познание, а не книжното.

Затова реших да събера поучителни случки от житията на някои Божии угодници – както древни, така и съвременни – за да стане ясно, че светостта е достъпна във всички времена. Дано да ни бъдат от полза…

 
***

 
Един монах чул за добродетелния живот на преподобния Пимен Велики и пристигнал от далечна страна, за да го види и да се поучи от него. Старецът го посрещнал с чест, двамата си отдали целувание и седнали. Монахът започнал беседа за божественото Писание, за някои трудни неща в него и за небесните работи. А отец Пимен отвърнал лицето си, мълчал и не му отговарял. Монахът дълго говорил за Писанието, но не получавал отговор. После излязъл от килията и казал на ученика на стареца:

– Напразно изминах този дълъг и труден път. Дойдох тук заради авва Пимен, но той не ми промълви и дума.

Ученикът влязъл при стареца и му казал:

– Отче! Заради теб дойде този честен мъж, прославен сред монасите на своята страна. Защо не му каза нищо?

Старецът отговорил:

– Той е от вишните и говори за небесните неща. А аз съм от долните и мога да говоря само за земното. Ако дошлият брат говореше за душевните страсти, за плътските немощи, щях да му отговоря. Но понеже говори за небесни неща, аз нищо не мога да кажа за тях.

Ученикът излязъл от килията, отишъл при онзи монах и му казал:

– Знай, отче, че старецът неохотно беседва за божественото Писание, но ако някой започне разговор за душевните страсти, той му отговаря.

Монахът се умилил, влязъл при стареца и го попитал:

– Авво! Какво да сторя, понеже съм във властта на страстите?

Тогава старецът го погледнал радостно и казал:

– Добре направи, че дойде. Сега ще отворя устата си и ще ги напълня с благи думи.

И дълго беседвал с него за това, как трябва да се побеждават надигащите се в нас похоти. Като се насладил премного от боговдъхновените му слова, монахът благодарил на Бога, че го е сподобил да види такъв старец и да чуе беседата му. И се завърнал в манастира си радостен, че е получил голяма душевна полза.

 
***

 
Авва Иосиф разказва:

– Когато веднъж бяхме при авва Пимен, сред нас бе и младият брат Агатон. Старецът поиска да му каже нещо и се обърна към него, като го нарече авва Агатон. Но ние му казахме: “Този брат е още млад, защо го наричаш авва?” Старецът отговори: “Мълчаливите му уста ме карат да го наричам авва”.

 
***

 
Идвайки в скита от царския дворец, където бил голям велможа и учител на децата на император Теодосий, свети Арсений Велики съобщил на презвитерите за своето намерение да приеме монашество. Те го отвели при един старец, преизпълнен със Светия Дух – авва Йоан Колов. Старецът поискал да подложи Арсений на изпитание. Когато седнали на трапезата, за да вкусят от хляба, той не поканил Арсений, а го оставил да стои прав. Той стоял, навел очи към земята, и си представял, че стои в присъствието на Бога пред Неговите Ангели.
Когато започнали да се хранят, старецът взел един сухар и го хвърлил на Арсений. Като видял това, Арсений си обяснил постъпката на св. Йоан така: старецът, подобно на Ангел Божи, е разбрал, че съм подобен на куче, дори по-лош съм от куче, и затова ми подава хляба така, както се подава на куче. Ще изям хляба така, както го ядат кучетата. След този размисъл Арсений застанал на четири крака и в това положение стигнал сухара, взел го с уста, отнесъл го в ъгъла и там го изял.
Старецът, като видял великото му смирение, казал на презвитерите: от него ще излезе изкусен инок. В скоро време св. Йоан му дал килия близо до своята и го научил да се подвизава за своето спасение.

 
***

 
Свети Арсений бил толкова смирен, че даже изслушвал наставления от обикновени монаси. Така например, като беседвал с един старец египтянин, той го помолил да го научи по какъв начин да отблъсква от себе си греховните помисли. За това узнал друг брат, който казал после на Арсения:

– Защо ти, честни отче, толкова изкусен в науките, знаещ добре гръцки и латински език, молиш за съвет простия как да отблъскваш от себе си греховните помисли?

Преподобният отвърнал:

– Аз добре зная светската наука на гърците и римляните, но не зная даже азбуката на това, което простият знае за добродетелния живот.

Преподобният казал това, за да покаже, че смирението е основа на всички добродетели, така както азбуката е основа на всяка наука. Този, който би изучил всичката светска мъдрост, но няма истинско смиреномъдрие – такъв не би могъл да се спаси.

 
***

 

Светият живот на авва Мойсей Мурин го направил прочут. Веднъж управителят на областта пристигнал в Скитската пустиня нарочно, за да види покаялия се разбойник. Мойсей узнал за това, оставил килията си, за да се скрие, но случайно срещнал управителя, който го запитал:

– Къде е килията на отец Мойсей?

– Защо ти е той? – запитал на свой ред Мойсей. – Той е човек недостоен и глупав.

Управителят се почудил. Той дошъл в манастира и казал на иноците това, което чул за Мойсей. Иноците се огорчили, защото всички дълбоко уважавали подвижника.

– Какъв бе инокът, когото ти срещна? – запитали те управителя.

– Висок ръст, с черно лице, във вехта дреха – отговорил управителят.

– Та това е бил сам Мойсей. Той избягва човешка слава и не желае да го хвалят и превъзнасят – казали иноците.

 
***

 
Отишли при авва Агатон някакви иноци, чули за неговата разсъдителност. Понеже желаели да изпитат дали няма да се разсърди, го питали: “Ти ли си Агатон? Чувахме за тебе, че си горделивец!” Той отговорил: “Да, вярно е.” Те пак го питали: “Ти ли са Агатон, празнодумецът и клеветникът?” Той рекъл: “Аз съм.” И пак казали: “Ти ли си Агатон – еретикът?” Той отговорил: “Не, аз не съм еретик.” След това го питали: “Кажи ни защо на първите ни въпроси отговаряше със съгласие, а последния не понесе?” Той им казал: “Признавам, че имам първите пороци, защото това признание е полезно за душата ми, а да бъда еретик, значи да съм отлъчен от Бога, но да бъда отлъчник от Бога не искам.” Като чули това, те се учудили на разсъдителността му и си отишли, получили назидание.”

 
***

 
Отец Исаак пише за преподобния Паисий Светогорец: „Веднъж го посети възрастен монах от пустинята. Бе дошъл да се увери дали са основателни слуховете, които се чуваха за Стареца. С различни въпроси се опитваше да разбере какво е духовното му състояние. Старецът разказа: “Три часа ми развиваше теории. Беше чел за умната молитва. Беше прочел всичко, което имаше писано за нея. Казваше: “При това състояние става еди-какво си, а при това състояние идва еди-какво си. А ти в кое състояние си?” – Какво състояние? В никое състояние не съм. – Е, какво правиш тогава? – Какво правя? Моля Бога да позная себе си. Ако позная себе си, ще имам покаяние. Когато дойде покаянието, ще дойде и смирението, а след това благодатта. Затова желая покаяние, покаяние, покаяние. След това Бог изпраща благодатта Си.”

 
***

 
Архим. Панталеймон Старицки разказва за св. Серафим Соболев: „Помня как веднъж на проскомидия, след като извади частици за своите близки, владика Серафим започна да изважда по няколко частици за всеки един от онези, които враждуваха против него. На моето удивление той отговори: „Аз винаги се моля за тях“.

 
***

 

Отначало някои от братята все още наричали Оптинския новомъченик Трофим със светското му име Леонид. Като направил така един от тях веднага му се извинил. Тогава Трофим с присъщата си простодушност му казал: „Нищо, наричай ме както искаш, може и пън. Дори така е по-добре.“ Толкова искрено било смирението му. Всъщност, той винаги се радвал, когато някой, виждайки постоянната му радост решавал, че е нехаен монах и говорел за него така. Тогава казвал: „Нека хората знаят истината. Не е хубаво аз, нехайният, да се правя на монах, за какво е тази актьорска игра.“ Едновременно с това Трофим тайно от всички водел толкова строг подвижнически живот, че напомнял повече на някой светец от ранните векове, отколкото на човек живял в края на ХХ век.

 
***

 

Има един прекрасен случай, който обрисува не само новомъченика Трофим като характер, но и това как на дело трябва да постъпва християнинът. Разказва го едно момиче, което по-късно станало послушница в манастир. Тя говори така: На 12 години бях наркоманка и две години се скитах с една компания хипари по мазетата и таваните. Това беше ад. Загивах. И когато на 14 пристигнах в Оптина, вече се боцках. Колко обикнах Оптина и колко исках да съм чиста и да живея друг живот! Но вече не можех да живея без наркотиците. Спешно ми трябваше доза и вече се качвах на автобуса, за да си я набавя, когато непознат монах ми прегради пътя. „Не бива да заминаваш оттук!“ – каза той и ме свали от автобуса. Това беше Трофим.
След това 2 години живях в Оптина и през две седмици се опитвах да бягам оттам. А Трофим пак ме хващаше край автобуса, убеждаваше ме, а аз му отговарях дръзко. Вече знаех, че ако си замина от Оптина, няма да се разделя с наркотиците и ме чака сигурна смърт. Но ето какво не разбират мнозина – наркоманът не може да живее в манастир. В него се вселява бяс и го гони от манастира към гибел. Наркоманът става играчка в ръцете на демоните и вече не владее себе си. Всичко се повтаряше отново и отново. Моят духовен отец се отчая от мен. Това бяха адски мъки и аз реших да се самоубия със свръхдоза. От смъртта ме деляха две секунди, когато Трофим отново, сякаш като по чудо ме намери и ме спря. А аз му крещях: „Уморих се да живея! Уморих се да търпя!“ Той ме настани в болница и се грижеше за мен като по-голям брат. И досега в ушите ми звучи гласът му: „Потърпи още малко. Заради нашия Господ още малко потърпи.“ Изцелението продължи трудно и дълго, но все пак завърши успешно. Но една вечер ми предадоха, че хипарите са се събрали в гората и ме викат. И тогава миналото изведнъж ме завладя и аз хукнах към гората. Така и не разбрах как Трофим винаги в такива случаи изникваше пред мен. Попита: „Какво пак ли бесчетата те притиснаха. Ще дойда с теб!“ Тогава, за да се отърва от него, така грубо го оскърбих, че той наведе глава и мълчешком си отиде.
Изневиделица се изви буря, гръм мълнии, мрак. Изгубих се. Така се изплаших, че се молих само за едно: Господи, прости ми и ми помогни да намеря пътя към Оптина. Върнах се късно през нощта. Изгаряше ме страшна вина пред Трофим. Гледам храмът свети, а там монах Трофим се моли. Усмихна ми се и с уморена усмивка и каза: „Слава Богу, върна се.“ А аз само го молех: „Трофиме, прости ми заради Христа! Повече няма да се повтори.“ Когато станах на 16, за мен не съществуваше въпросът за избора на жизнения път. Исках да бъда като монах Трофим и тогава постъпих в манастир.

 
Бог да ни даде и ние да пожелаем да бъдем като Неговите угодници.