(Писмо до приятел)
Питаш ме кога започват Богородичните пости и какво не трябва да се яде. Въпросът, макар и на пръв поглед да изглежда тривиален, е сериозен, затова се забавих да ти пиша. Прохладата на вечерта дава възможност за спокоен отговор, а и за утихнал размисъл.
Подготовката за Тържеството на Владичицата започва винаги от първи август. Но нека най-напред да отделя внимание на това, че Успение Богородично е именно Тържество. Това е един от парадоксите на Църквата. Светът се ужасява от смъртта, а ние, православните, ликуваме в деня на преселението на Божията Майка. Защото знаем това, което светът не знае – че смъртта е победена. Че няма смисъл да се страхуваме от нея. Пресвета Богородица отива на среща със своя възлюбен Син. Вярната рабиня се среща със своя Бог. И тази среща продължава във вечността. В несравнимата любов помежду им. И добре че тази любов наистина съществува, защото Владичицата има дръзновение да се моли за нас, а Христос обещава да чува молитвите й. Това също е част от Тържеството, на което всички верни са поканени.
Би следвало да се приготвим подобаващо за отпразнуването на едно такова велико събитие. И яденето или неяденето на месо е една от най-малките ти грижи в тази подготовка. Но все пак ще ти кажа няколко думи и за това. От нещата, които трябва да се откажеш да „ядеш“, на първо място стоят близките ти. Просто спри за момент времето и помисли дали ти се случва. Сигурен съм, че и ти понякога изпускаш нервите си вкъщи. Не за някакви сериозни неща. За дреболии. Не знам точно какви. Дреболиите на всекиго са различни. После съжаляваш. Обаче си провалил една вечер. Времето в този свят е толкова малко. Можем да го прекараме прегърнати, а не огорчени.
Друго нещо, от което трябва да помислиш можеш ли да се откажеш, е „яденето“ на приятелите и колегите ти. Да, знам, те понякога прекаляват. Понякога и аз прекалявам. Всички го правим. И всички си имаме своите си „основателни“ причини. Гневът ни винаги е „справедлив“. Виж, ние нали затова сме близки. Затова сме свои. За да стоим над тази псевдосправедливост. Голяма работа. Истински правилното е да си подаваме ръка. И без това е достатъчно трудно. И без това времето е достатъчно сърдито.
И още нещо ще те помоля. Опитай да не „ядеш“ и враговете си. Разбирам, че е трудно. Дори много. Обаче си струва. Защото капанът се състои именно в това – да отговориш на тона на тези, които имат за свой светоглед омразата и завистта. Нищо не трябва да те отделя от мисълта за Тържеството. Който иска да мисли за друго – нека го прави. Отците казват, че злият сам наказва себе си. А ти се награждавай с търсене на мира, а не на победа в някаква опустошителна война на страсти. Нека те обиждат. Нито си първият, нито последният, който ще бъде оклеветен или охулен. Дори със светците е било така. Най-вече с тях. Но в никакъв случай не позволявай да клеветят, хулят или изкривяват православната ти вяра. Защото тя е залог за спасението ти. Тогава да се мълчи е позорно. Постът именно затова се нарича така – защото трябва да бдим да не би някой да ограби вярата от сърцата ни или да я подмени с менте. В този смисъл ние винаги трябва да сме на пост. Не позволявай и да обиждат някое беззащитно създание. Тогава можеш да се хвърлиш като лъв. Но и в тези случаи помни, че трябва да бъдеш разумен лъв, а не див звяр.
Накрая ще ти кажа и за обикновената храна. Не яж месо, включително риба, а също яйца и млечни продукти (освен ако не си болен). Става дума само за две седмици – не е кой знае какво. Има и такива хора, които твърдят, че телесният пост не е важен, а само духовният. Не ги слушай. Как може човек да се занимава с духовни неща, когато дори за 14 дни не може да се откаже от едното ядене на блажно? Когато бях войник ми се е случвало да давам наряд или караул много пъти. Горко на боец, ако застъпи на стойка преял. Още на петнадесетата минута започват да му се затварят очите. Затова в казармата никога не те хранят докрай. Винаги си гладен и очите ти са на четири. Най-страшното нещо, което може да се случи на една държава, е да я пази преяла армия. А най-страшното, което може да се случи на богословието, е с него да се занимават хора, които презират телесния пост и поклоните. А за самите нас е страшно да дремем на поста си. Всичко може да стане, докато главата ти е клюмнала.
Сега да ти кажа и за подаръците. Какво ще е това Тържество, без да носиш подарък. Най-големият от тях е смирението. Меко казано ще се изложиш, ако не го носиш или въобще си забравил за него. Понеже сама Владичицата казва, че Бог милостно е погледнал на Нея заради смирението й. И Тя милостно ще погледне на този, който й го принесе в дар. Всички други качества, които имаш, приятелю – слава, богатство, дарби, знания, умения – имат стойност само, ако са опаковани със смирение. Виж какви са били любимците на Пресветата – свети Серафим Саровски, свети Нектарий Егински, свети Паисий Светогорец, свети Порфирий Кавсокаливит, старецът Йосиф Исихаст и другите. Това са хора с много повече таланти от нас. Но истинската им сила е в смиреномъдрието. Чрез него те са станали това, което са. „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат“ (Иак. 4:6; I Петр. 5:5). Същото е и с Пресвета Богородица. Разбира се, гордостта не е нещо, с което можеш да се пребориш от днес за утре. Но нека поне се опитваме да поставяме добро начало. Иначе сме загубени.
Друго задължително нещо е целомъдрието. То е празничното облекло. Как ще отидеш на такова чисто Тържество, доволен от мръсния си анцуг. Пресвета Богородица е Приснодева. Тя е Царицата на чистотата. И нищо не може да е в такъв дисонанс с Тържеството й, както пренебрегването на тази добродетел. Виж какъв е светът. Хората са потънали в похоти. А какви сме ние, християните? Виждал съм ужасни неща. Виждал съм да се подиграват на момчета и момичета заради девството им. Чувал съм, че да си целомъдрен в днешно време е невъзможно, а всеки, който поне веднъж не е изневерил, е задръстен или много грозен. Аз не се бъркам в това, кое е възможно и кое не е. Но едно знам – за Бога и за молитвите на Пресвета Богородица всичко е възможно. Затова се дръж здраво за Тях. Скоро, съвсем скоро, ще се появят „вярващи“, които ще са способни да оправдаят научно похотите си. Ще казват, че в един флирт няма нищо. Че промискуитетът е етап от търсенето на подходящия (подходящата), който (която) все не идва. Не ги слушай. За какво са ти такива съветници, чиито легла приличат на жп гари, на които понякога влакът има по-голям престой, а друг път само спира за минута, колкото да му махнеш, и пак продължава. Някои казват, че целомъдрието е фанатизъм. Това е лъжа. Развратът е фанатизъм. Защото е упорство в нещастието и в греха. Бори се със страстните помисли. И не позволявай да те убедят, че доброто е зло, а злото добро. Това никога няма да бъде. Всеки, който е разбрал какво е християнският брак и го е приел, ще ти каже, че да си целомъдрен и верен на семейство си, е най-хубавото нещо на света.
И още нещо важно. Пресвета Богородица е нашата първа учителка по Православие. Тя първа повярва в немислимото – че Бог може да стане човек. И не само повярва, но и цяла предостави себе си на Божия промисъл, като каза послушно: „Ето рабинята Господня“ (Лука 1:38). И ние трябва да сме послушни на отците, които са ни благовестили чистото Христово откровение. В „Отечника“ има такава история. Ще се опитам, приятелю, да ти я преразкажа накратко. Един презвитер на име Кириак бил посетен във видение от самата Пресвета Богородица и придружаващите я свети Иоан Кръстител и апостол Иоан. Те застанали точно пред келията му. Зарадван той паднал в краката на Владичицата и започнал да я моли да влезе вътре. Тя обаче отказала със суровите думи: „В келията ти държиш моя враг.“ Като се събудил Кириак много мислил какво означава това. Накрая се сетил, че в една от книгите му има две слова на Несторий, който нарича Пресветата Дева не Богородица, а Христородица… Ето колко е важна чистотата на вярата. Божията Майка укорила този отец, макар и той да не вярвал в това, което пишело в книгата. И все пак хулата си е хула. Ереста си е ерес. А Пречистата не иска хората да погиват. Затова ако желаеш да бъдеш Нейно чедо, пази непоколебимо православната си вяра. Така че, няма по-подходящо време от поста да четеш и изучаваш творенията на светите отци на Църквата.
Да не пропусна да ти кажа и за молитвата. В крайна сметка всички неща биха били безполезни, ако не говориш с Богородица. Наистина, в Нейно присъствие подобава да се мълчи. Но молитвата не е като другите видове говорене. Самата Тя благоволи към нея. Ето през този период в храмовете се чете Молебен канон. А ти може да четеш и акатисти. Така ще се оприличиш на Архангел Гавриил, казвайки на Пресветата: „Радвай се.“ Самият разговор с Божията Майка е сладост. Но и Тя няма да те остави – ще те почерпи със своята небесна радост.
И накрая ще ти кажа за един мъничък подарък, който обаче е с най-голяма стойност. Това е покайната сълза. През нея можеш да видиш самото Царство Небесно, стига да поискаш да зарежеш греха и егоизма си. Царицата само чака повод, за да се застъпи за нас. Да ни изцери. Да ни обнови и да ни доближи до Сина си. А ние все отлагаме. Все се успокояваме. Все кокетничим, само и само да не пролеем спасителната сълза. Само и само да не прогледнем за Рая. Защото сме се оковали за земята, а към Слънцето гледаме само през тъмни очила, та да не може светлината Му някак да ни огрее и да стигне до сърцето, откъдето извират сълзите. Постът, скъпи приятелю, е време за плачене. А добрият боец знае, че покайните сълзи са нещо като бинокъл – чрез тях можеш да виждаш надалече. Защото всъщност те са плодът на истинската любов. Ако обичаме Христос, ще се каем за греховете си. А Пречистата Му Майка ще се застъпва за нас.
Имам още много да ти пиша за стоенето на пост. Но мисля, че вече си разбрал най-важното, че си хванал посоката. Чувствам се, сякаш ти проведох нещо като инструктаж преди караул, а не е така. Исках да те зарадвам. Да ти разкажа за това колко хубаво нещо е да си поканен на Тържеството на най-близката ни на света Пресвета Богородица. Приеми го като споделено очакване. Като наша обща подготовка. Като стремеж да не се изложим. Пожелавам ти успех. И ти ми го пожелай. Надявам се да сме заедно на 15-ти август на общата Трапеза.