Имам приятели, които се притесняват да ходят на гробища. Особено в делнични дни. „Там няма никой. И е страшно.“ – казват ми. Винаги им отговарям с клишето, че от покойните не бива да се боим. Живите трябва да ни плашат. Някога дори е приятно да се разхождаш в тишината на празните алеи. Спомням си един зимен ден. Беше минус 17 градуса. Имаше много сняг. Изцъклено студено слънце. Дори и кучетата се бяха изпокрили. Реших да прескоча някаква пряспа и се хлъзнах. Литнах като по анимационните филми – с краката нагоре. И се приземих тежко по гръб. Нищо ми нямаше. Но останах да лежа около минута. Мислех си: Колко си милостив, Господи! Ами ако си бях счупил нещо? Щях да лежа тук дълго и никой да не ме намери, докато накрая стана част от пейзажа. После се изправих внимателно и продължих. Човек никога не е сам. Бог е с него. Ангелът му хранител е с него.

Приятелите ми понякога се интересуват и дали смъртта се превръща в рутина. Все пак това е моето служение. Бил съм на стотици Опела. Отговорът е: Не! Не съм свикнал! Почти преди всяко погребение ме заболява стомах. Знам, че човекът в ковчега винаги е специален. И че това, което му се е случило, е ужасяващото последствие от греха. „Как се свързахме със смъртта?“ – чета думите на свети Иоан Дамаскин. Но има и повече от това. Свещеникът трябва да вижда отвъд смъртта. Във Възкресението! В надеждата за вечния живот с Христа! Всичко това е училище за свещеници. И не съжалявам, че не скатавам от някой и друг урок.

На първите си Опела малко се притеснявах от гробарите. Повечето от тях са роми. Виждаха ми се груби. По-хладнокръвни, отколкото мога да понеса. Но сега вече не съдя прибързано. Всеки отговаря за себе си. Едни са така, а други – иначе. Тези, за които искам да ви разкажа, не са невярващи. Трудно човек може да е постоянно със смъртта и да остане атеист. Заслушвал съм се в историите, които разказват понякога на опечалените. Някой професионален писател би ги харесал. Дори би понаписал сантиментален разказ. Аз обаче не съм по сантименталностите. Направи ми впечатление, че историите им винаги са трагични. Уж в тях има някаква поука, но накрая ти става гадно. Няма никаква надежда. Ей това е вярата на хората, които са свикнали със смъртта – те нямат надежда. Не знам дали това може да се нарече точно вяра. Разказите винаги са кратки и завършват с предложение да бъде заравнен гробът. И за опечалените е по-добре, и гробарите ще вземат някой лев. Всички са доволни. Но да не си помислите, че е заради бакшиша? Не. Просто такъв е светът, в който живеем.

Смъртта е трагедия. А също и работа. Както и възможност да припечелиш. Всичко това в един общ микс. „Ние сме пет човека с лопати. Ще свършим бързо. И прецизно. Знаете ли, че по гробищата има мошеници? Ще ви предложат същата услуга на по-висока цена и доста по-некачествено. Затова ние сме хората.“ Ако въпреки историите и убеждаването откажеш да приемеш заравняването им, се оказваш глупак. И това е най-малкото. Обвиняват те, че не обичаш близките си достатъчно. Всеки, който е ходил макар и на едно погребение, знае колко е страшен този въпрос и как те дебне отвсякъде. Още от самото начало. „Не искаш ли по-хубав ковчег? Не? Значи не обичаш близкия си достатъчно. Не искаш хор? Значи не обичаш близкия си достатъчно. Не искаш заравняване? Значи не обичаш близкия си достатъчно.“ И така още много пъти. За мраморната плоча. За оградата на гроба. За пейка до него… Все не обичаш близкия си достатъчно и не искаш най-доброто за него. Винаги, когато нарушиш изгодата на някого, когато не играеш по гайдата му, когато не четкаш егото му, когато не се съгласяваш със заблудите му, веднага се заговаря за любов. И за липсата й. Светът е заприличал на едно голямо гробище, в което услугите около умирането са синоним на любов. И в което нямаш срам да използваш мъртвите и мъката по тях, за да изнудваш живите. Това е най-новата вяра. Малко прилича на мародерство. Разликата е само в количеството парфюм и изтънчения изказ на едни и същи думи за липсата на любов. Както би казал свети Николай Велимирович: „Шарен ковчег, в който е самата смърт“.

Спомням си как вървях по дългите алеи на Бакърената фабрика в края на едно Опело. От параклиса до новите парцели пътят изглежда направо безкраен. Последният път… Както винаги вървях пред катафалката и почти наум казвах: „Святий Боже, Святий Крепкий, Святий Безсмертний, помилуй нас!“ Накрая стигнахме. Оставиха човека на края на изкопания гроб и аз прочетох молитвите, които се полагат. После го спуснаха в земята. Дойде моментът, в който трябва да кажа нещо на близките. Тъкмо отворих уста, но вместо мен заговори един от гробарите. Изглеждаше кротък, но явно е било само на пръв поглед. Взе да им обяснява как трябва да палят свещта, къде да я сложат вкъщи, докъде трябва да гори и т.н. Накрая завърши с думите: „И до една година панихида само на 40! Никакви задушници!“ Ако не сте чували, това е едно от най-устойчивите суеверия, с които се сблъсква един свещеник. Възмутих се: „Ама как така? Защо казваш на хората да не правят помени? Ако не го правят, когато мъката е толкова болезнена, кога? Когато претръпнат? И защо изобщо ти им казваш нещо, което е моя работа?“ Ще ви призная наивността си, но очаквах да се засрами, ако не от друго, то поне от расото ми. Сгреших. Даже вдигна децибелите: „Абе, отче, ти знаеш ли аз откога съм гробар? Знам ги тия неща по-добре от теб! Чул съм го от един мой приятел свещеник. Добър свещеник, възрастен, а не като теб! Откъде се навъдихте тия, младите? Хем не знаете, хем че сте и устати!“ Какво можех да кажа? Измрънках нещо, каквото ми дойде наум в тоя момент.

Бях загубил спора. Личеше по очите на опечалените. Вярваха на опитния и печен в занаята си гробар. Той беше победил. Гледаше ме и знаеше, че е така. Резултатът беше, че през следващата година новопреставеният покойник беше лишен от помени. Разбирате ли какво ви казвам? Една душа остана без молитва! А моят опонент едва дишаше от възмущение какво нефелно поколение свещеници расте. Излишно е да пиша тук за отговорността, която човек носи пред Бога за думите си, повличайки други хора след заблужденията си. И особено тогава, когато се намесва в нещо, за което Бог не го е благославял. В грижата за душата на човека.

Тръгнах си бавно. Беше късно погребение. Последното за деня. Крачех трудно. Мислех си, че все пак е приятно, че се връщам по обратния път. Някъде преди изхода на гробищния парк ме настигна една кола. Намали, когато минаваше покрай мен. Беше същият гробар. Погледна ме снизходително и отмина с въртене на гуми, оставяйки да дишам облак прах.

Да ви призная, мислех си да поукрася историята. Можех да напиша, че е бил от онези роми с коне и каруци, които след Бакърената ще прекосят жълтите павета. И ще продължат незнайно накъде, без да се съобразяват, че е забранено да минават през града с каруците си. За тях забраните не важат. Че съм чул тропот на копита, конят е изпръхтял презрително, а собственикът му се е изплюл пред мен през зъби. Щеше да стане като край на каубойски филм, в който шерифът е застрелян, а заместникът му е малоумен. А престъпилите закона са положителните герои, които винаги се измъкват. Но няма да ви лъжа. Не ме бива в изкуствените украси. Наистина отиваше незнайно накъде. Но бе с кола. Минах през кълбото прах. Не беше страшно. Ей къде е спирката на автобуса. Почти се вижда. За нула време ще ме закара вкъщи.