1 Неделя след Неделя подир Въздвижение – Лука 5:1-11

 

„Веднъж, когато народът се притискаше към Него, за да слуша словото Божие, а Той стоеше при Генисаретското езеро, видя два кораба, които стояха край езерото; а рибарите, излезли от тях, плавеха мрежите. Като влезе в един от корабите, който беше на Симона, помоли го да отплува малко от брега и, като седна, от кораба поучаваше народа. А когато престана да говори, рече Симону: отплувай към дълбокото, и хвърлете мрежите си за ловитба. Симон Му отговори и рече: Наставниче, цяла нощ се мъчихме, и нищо не уловихме; но по Твоята дума ще хвърля мрежата. Това като сториха, те уловиха голямо множество риба, та и мрежата им се раздираше. И кимнаха на другарите, които се намираха на друг кораб, да им дойдат на помощ; и дойдоха, и тъй напълниха двата кораба, че щяха да потънат. Като видя това, Симон Петър падна пред коленете Иисусови и рече: иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек. Защото ужас обвзе него и всички, които бяха с него, от тая ловитба на риби, хванати от тях, тъй също и Иакова и Иоана, синове Зеведееви, които бяха другари на Симона. И рече Иисус на Симона: не бой се; отсега ще ловиш човеци. И като изтеглиха корабите на брега, оставиха всичко и тръгнаха след Него.“ (Лука 5:1-11)

Така и до днес Христос проповядва чрез словото и чудесата Си, чрез житията и творенията на Своите светии, чрез благодатния живот на Църквата. И качен на кораба на нашия живот, ни казва да отплуваме към дълбокото, тоест, да се отделим от света и от неговата суета и да се вгледаме в дълбочините си. И ни поръчва да хвърлим мрежите в сърцата си, да видим дали оттам няма да извадим някакви грехове. А ние Му отговаряме: „Ето, толкова и толкова време сме в Църквата, хвърляхме и извадихме разни неща, но не е нищо особено.“

Колко пъти сме отивали към храма за Изповед и си мислим какво ли да кажем… В началото сме плакали, разкайвали сме се, но постепенно нещата са се променили. Свикнали сме… Многократно съм чувал: „Е, отец, ама аз нито съм крал, нито съм убивал…“ Прекрасни сме! И въпреки това – не кълве…

Виждате ли, че на въдиците на нашата проповед не кълве? Почти нищо не се хваща. Ако не знаем това, то ние живеем в някаква паралелна реалност, в измислен свят. През годините се нагледах на какви ли не проповедници. Конференции, на които някакви хора с надути бузи четат някакви важни неща, от които не произтича абсолютно нищо (като изключим нарастването на гордостта на изказващия се). Видях академични умове с огромни претенции, които са отблъснали от Църквата повече хора, отколкото са привлекли. А дори и не го подозират. Напротив, мислят се за истина от последна инстанция, веднага след Христос. Писатели на бутикови духовни книги, които никого не вдъхновяват и никой не чете, освен избран „елитен“ кръг. Политикани, които отново оковават Спасителя и Го заключват в тъмницата на временните човешки интереси или партийни опорни точки. А при всичко това, светът крещи от болка. Никога не е имало време, в което той да е имал такава потресаваща нужда от Христос и да не може да Го намери. Не вярвате ли? Разходете се по улицата. Вижте младите хора и чуйте за какво говорят. Имам чувството, че децата днес се раждат отчаяни и остават депресирани до края на живота си. Ще кажете: „Ама, днес има много информация. Сега повече от всякога се пише за Църквата.“ Да, така е. И аз съм го казвал. Но солта е изгубила силата си. Много неща стигат до ушите, но почти нищо не достига до сърцето.

Преди време, докато учех в Богословския факултет, по един предмет ни запознаваха с някакви протестантски течения в тълкуването на Евангелието. Доколкото си спомням, едното се казваше „формгешихте“, а другото „традиционгешихте“. Почти всичко ми се е изтрило от съзнанието в тази връзка, освен недоумението, което изпитвах. Спомням си, че накрая не издържах и попитах: „При толкова много светци на Църквата, ние защо се занимаваме с това протестантско „гешихте“, г-н… (ще спестя името)“. Той ме погледна учудено и каза: „Е, как защо? Та това е живият живот.“ Чак сега си давам сметка колко е бил прав… Веднъж, докато се разхождах между двата храма в парка около езерото, без да искам подслушах разговор между двама души, седящи на пейка. Единият каза: „Истината е във формгешихте.“ А другият му отговори: „Ще прощаваш, ама традиционгешихте е по-добре.“ Шегувам се, разбира се. Нашият „жив живот“ няма нищо общо с реалността…

Ето, ап. Петър видял величието на Господа. Обзел го ужас и паднал в краката Му, като казал: „Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек.“ (Лука 5:8) А Христос не само не си отишъл, но го направил ловец на човеци, апостол. Излял върху него преизобилна благодат, така че дори и сянката му лекувала хората. А ние сме точно обратното. Пристъпваме дръзко към Бога и казваме нахално: „Ела, Господи, при мене, защото съм човек учен и праведен. Ела, защото съм доктор, доцент, професор. Ела, защото съм по-умен и по-праведен от Твоите прости свещеници. Ела, защото знам гръцки или еврейски и мога да чета в оригинал словото Ти. Ела, защото съм почитател на вярната партийна линия и съм човек демократ. Ела, защото съм толерантен към парадите на греха, но пък мразя поклоните и одеждите, излъчващи целомъдрие. Тоест, както Сам виждаш, аз съм съвременен човек и само аз мога да привлека към себе си съвременните хора…“ И въпреки всички тези наши „достойнства“, Божията благодат не се вселява в нас и хората не ни вярват. Можем да изприказваме много приказки, но фактът си е факт. Нашата увереност нищо не струва. От думите ни не следва нищо.

Спомням си какво „хвана“ мен. Как бях „уловен“ за Църквата. Бягах от света. И съм много благодарен на Бога, че срещнах отново света и в Църквата, но по-късно. А по-напред видях примери на топлина, съпричастност, вяра… Но най-вече ми направи впечатление това, че хората в Църквата са принципно различни. Те воюват с греха. Искат да се променят. Да станат нови. Тези променящи се хора ме спечелиха напълно. Това липсва на нашата проповед днес. Кой ще повярва на някой, който е тръгнал след Христос, нарамил вместо кръст торба с дипломи? Дипломи има и в света. Това са просто някакви хартийки, които ще се разтворят от водата на живота. Истинската мрежа е изплетена от малки победи. Влакната й приличат на бръчките, които остават след дълъг плач.

А Христос ни предизвиква: „Пак хвърлете.“ И ако наистина се вслушаме правилно в словото Му, ще хвърлим пак. Ще се упражняваме в молитва и смирение, ще опитваме да сменим сушата на сърцата си с влагата на сълзите. И ще видим, че мрежите се късат от грехове, дотолкова, че ще имаме нужда от друг кораб, тоест, от духовния си отец, за да издържим гледката на този товар и да не потънем.

Христос дойде заради греховете ни. Иска да ни спаси. Виждайки величието и любовта Му, не може да не паднем в нозете Му и да кажем: „Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек.“ Ако с нас се случва нещо друго, то ние не познаваме истинския Христос, Който е Цар и Бог, както сме изповядали в светото Кръщение. Осъждайки сами себе си, ще усетим Божията милост, която надминава всичките ни очаквания… И ще чуем: „Не бой се, този, който е уловил греховете си, може да стане и ловец на човеци.“ Тогава дори самото ни присъствие ще е проповед.

Ето такива проповедници липсват днес… И тях очаква светът…