Автори: Ивана Фенерска – 10 г.
и Н. Фенерски
Най-напред трябва да ви разкажа историята на Точко. Той е обикновено куче, затова и историята му е най-обикновена. Чудесните приключения и великите истории се случват само на разни немски овчарки, пудели, колита, далматинци и други породисти екземпляри от вида канис в холивудските филми. А Точко си е съвсем нормален, пъстър, клепоух, страхливичък и див представител на дворняшките, които се падат първи братовчеди на уличните псета и трети братовчеди на подкаручните синджирлийки.
Ние с дъщеря ми, като всички нормални хора, искахме да си имаме приятел, който маха с опашка, облизва ръцете ни и подскача от възторг, когато ни види. Такова приятелство само кучетата могат да предложат без никаква корист. За първи път видяхме Точко, когато беше още съвсем мъничък. Забелязали ли сте, че всички мънички същества са твърде приятни за гушкане и мачкане? Че те направо са създадени с тази цел и нямат никакво друго предназначение в този наш хубав свят! Той беше останал последен с майка си и баща си в двора на един съсед, всичките му братя и сестри бяха вече раздадени по широкия свят. Глезльото бил най-умният, по думите на съседа, затова си го бил оставил последен. А името му дошло от бялото петънце върху черния му гръб. Взехме го с уговорката, че сме градски хора и не можем да затворим кученцето в апартамента и ще го връщаме при мама и тати, когато си ходим до града. Така започна неговата неопределена и разпиляна съдба. Ту го взимахме, ту го връщахме, той научи, че ние сме неговите хора, но свикна със скитническия си живот от малък. Орис. Ние знаехме, че сме виновни той да порасте такъв дивак, приятел на чакалите, научил се първо да вие като тях, преди да започне да лае нормално, но по-хубаво ли щеше да бъде, ако си нямаше никого, каквато опасност наистина съществуваше?
През лятото Точко много обичаше да лежи под хамака, докато ние си подремвахме следобед в него. Мразеше да го къпем и след баня бързаше да се овъргаля в тревата. Обичаше да обикаля из запуснатите дворове на селото и по прашните улички. Но измина цяла година, откакто Точко беше нашето куче. Лятото свърши и за него се очертаваха безрадостни дни. Първо, ние вече не можехме да си ходим толкова често на село, второ – от сладко бебе, което буди умиление, той се бе превърнал в младеж, когото съседите не искаха да хранят и все по-често му се случваше есенните нощи да го застигнат на празен стомах.
Когато решихме да го спасим в края на септември, го сварихме да лежи на улицата пред родния си двор. Погледът му беше тъжен, ребрата му се брояха, майка му и баща му отвътре не можеха да му помогнат и не се намираше човешка ръка, която да му подхвърли парче хляб. Щом ни видя, полудя от радост и се втурна да ни облизва. В очите му нямаше и грам упрек, че сме го изоставили, това щеше да дойде по-късно в този ден.
Спасението се казваше Васил, един шейсет и петгодишен циганин от съседното градче, когото наемахме, ако трябваше нещо да се копае, да се носи тежко, да се блъска с кирката. Той можеше да работи по дванадесет часа най-черната работа на света, без да издаде и звук на недоволство. По груби изчисления коефициентът му на полезно действие в тежкия труд е по-висок около десет пъти от моя собствен. Срещу малка сума на месец и осигурена храна той се съгласи да вземе Точко през зимата с уговорката да си го разхождаме, когато си поискаме.
На раздяла Точко ме питаше с поглед защо го изоставям и то точно на човека, когото лаеше всеки път, щом му влезе в двора. Нищо, моето момче, казах му тихо на клепналото ухо. Ще прослушаш чалга в махалата, ще бълхясаш съвсем, ушите ти ще почернеят от кир, но за сметка на това ще бъдеш сит и ще си имаш компания. А за теб и мен отново ще настъпят добри времена, само пак да дойде пролет. Я го виж Васил какъв е работяга! В това приемно семейство хич няма да ти е зле. Такива хора се грижат добре за животните. После, ако има нужда, ще те заведем на психолог. Кучешки, разбира се.