Вчера беше по-добре. Все още беше топло, сякаш лятото се сбогуваше. По телевизията казаха, че ще го направи – така и стана.

 
Имах една панихида сутринта към 10 на Малашевските гробища и едно Опело в 14 часа на Централните. Нито да се прибереш, нито да чакаш навън. Можех да отида до вкъщи да кажа здрасти на жена ми и пак да тръгна, обаче билетите станаха малко скъпи за това удоволствие. Иначе с радост бих се повозил на три-четири рейса до нас и обратно. Пък нямам карта, защото все не мога да я вкарам в дневната си програма. Искат хартиена снимка, едни бумаги да се попълват и подават, кой ще се занимава с такива неща. Реших да поседя малко на едните гробища, после малко на другите и така да мине времето…

Обаче стана друго. Звънна ми един приятел да се видим. Моментът беше идеален, защото иначе откъде време да се срещам с приятели. Казвам му: „Така и така… на Малашевци съм, ако искаш запали колата и ела да пием там по едно кафе. Мисля си, всеки нормален човек би отказал покана за кафе на гробищата, обаче моите приятели са свестни и църковни. С други думи – проявяват разбиране. Запали колата и след 15 минути беше на входа на гробищата откъм спирката на автобус 86. Там, където седнахме, не е точно кафене. По-скоро е кръчма или социалистически стол, или нещо такова. Поне мирише като в социалистически стол. Носи многозначното име „Параклиса“. Наблизо има някакво автобусно депо. Та, в заведението обядват не само гробарите, но и шофьорите на автобуси. Всеки път като вляза вътре ми прави впечатление една табелка „Уважение всекиму – вересия никому!“ Хубаво-лошо, но друго наоколо няма.

По разбираеми причини седнахме отвън. Говорихме за наши си неща, пихме по кафе. После той ми предложи да ме откара до Централните гробища. Понеже приказката тръгна добре, решихме и там да пием по едно безалкохолно. Не посмях да изпия още едно кафе, защото лесно вдигам кръвно вече. Като бях свещеник на една година изповедникът ми ме попита: „Отче, почна ли да вдигаш кръвно, бе?“ „Как ще вдигам кръвно – учудих се. – Моето кръвно винаги е било 90 на 60. В телевизията пиех по 7-8 кафета.“ Сега беше негов ред да се учуди. „Е, как, та ти си цяла година свещеник? Още не си почнал да вдигаш кръвно? Да знаеш, че съвсем скоро ще почнеш!“ Позна…

Та така ми мина денят вчера. Сравнително добре. Надявах се днес да няма починали, за да си почина аз. Но, уви. Две опела. И пак в същия диапазон – от 11 и от 14 часа. Но този път само на Малашевци. Както стана дума, лятото днес го нямаше вече. Аз се сетих да си облека по-дебела риза, а жена ми ми набута чадър в чантата – щяло да вали. Ама не се съобразих, че не е за летни обувки. По пътя ми звънна една баба от енорията. Нейната приятелка починала.

Тук има малко предистория. Запознали се май в някаква болница. Жената нямала никакви роднини и помолила нашата баба да не я изоставя, нищо че се познават отскоро. И тя нали е наистина, а не наужким църковна – приела да се грижи за новата си приятелка. Когато я изписали, започнала да й носи храна вкъщи и да й прави други услуги. После жената пак се разболяла и се наложило да отиде в старчески дом, където има специални медицински грижи денонощно. Миналата седмица моята баба ме извика да отида да изповядам и причастя приятелката й, защото си отива. Избърза преди мен да я подготви, а аз като се освободих от ангажименти в храма, взех метрото и тръгнах към старческия дом. Беше късно. Болната нямаше сили нито да се изповяда, нито да се причасти. Лежеше си в полусън, заедно с още две възрастни жени в стаята. Едната беше в същото състояние като нея, другата изглеждаше малко по-добре. Прочетох молитва на моята болна, помазах я с елей. Нямаше какво друго да направя. Казвам на жената от съседното легло: „Искате ли и на вас да прочета молитва?“ Тя ме погледна сърдито и заядливо отговори: „Лекция ли?“ „Не, молитва. Искате ли молитва за здраве?“- казвам. „Какво да ми продадеш?“ Явно беше, че жената въобще не разбира за какво говоря, нито какъв съм. Благослових всички и тръгнах. Та, сега ми се обади същата църковна баба, за да ми каже, че жената е починала и утре да й направя Опело. Съгласих се разсеяно. До утре има още много време. Цели две опела ме чакат днес.

На врата на гробищния храм се срещнах с един много симпатичен отец, който беше направил Опело преди мен. „Как си, братко?“ – попита ме. „Слава Богу, добре! – отвърнах. – Само дето имам две Опела днес с много голяма пауза между тях.“ Той се засмя добродушно: „Аз имам пет.“ Взе да ми обяснява кои са в храма, кои са по другите гробища. Не можах да запомня. Вероятно има кола, щом успява да насмогне с пет Опела. Сложи ръка на рамото ми и сподели: „Няма свикване, нали, братко? Вече 20 години съм свещеник и няма свикване. Първо, смъртта на човека е нещо неестествено, ужасно е. След това близките. А и помисълът, който се натрапва: „Ами аз?“. Съгласих се. Наистина няма свикване. Колкото и хората да говорят, че това ни е работата и сме претръпнали, това е истинската информация от първа ръка – свикваш с това, че няма свикване.

След Опелото реших да се разходя. Отидох до другия край на гробищата да прочета молитва на един приятел, погребан там. Почти винаги се отбивам при него. Там има и пейка. Искаше ми се да поседна, обаче не можах, защото нали лятото си тръгна вчера, пък и заваля. Ядосах се. Бях си взел кафето специално, за да поседна на тази пейка, а не в „Параклиса“, който всъщност е кръчма и мирише на стол. Прочетох набързо молитвата, хвърлих кафето и се преместих на сухо под един навес на административната сграда. Там дочаках второто Опело.

Правихме го заедно с още един отец – изповедник на покойната. В определения за това момент той прочете една молитва, която може да казва само архиереят или духовният отец на мъртвия. Много страшна молитва. Прилича малко на разрешителната след Изповед, но има и разлика. Винаги като я слушам или я чета ми става страшно за това каква власт е дал Господ на свещениците. Простира се отвъд смъртта… Слава Тебе, Боже!

Случи се и нещо на това Опело, което виждах за пръв път. Опечалените бяха част от църковен хор и през цялата служба пяха. Възхитих се на вярата им. И на отеца, който ги ръководеше през цялото време. Вместо да плачат – пеят: „Благословен еси, Господи, научи мя оправданием Твоим…“ И не само по време на Опелото пяха, но и по пътя към гроба. Пак заваля. Вървяхме полека двамата с отеца пред катафалката, скрити под моя малък чадър. А отзад се чуваше: „Святий Боже, Святий Крепкий, Святий Безсмертний, помилуй нас!“ По някое време една от опечалените жени изтича и даде на отеца чадъра си. „Ами ти?“ – попита я той. „Ние можем и с един.“ – отговори тя и се върна отзад. Дори и в този момент такъв дребен детайл не им беше убягнал на жените…

Най-после се прибрах вкъщи. Леко измръзнал. Докато се чудех как да си стопля краката, увит в едно одеяло, отворих таблета и попаднах на статия, която има претенции да постави най-точната диагноза на днешните проблеми в Църквата, а именно, че те се дължат на духа на клерикализъм. Три пъти се опитах да прочета текста. И трите пъти не успях. Все се разсейвах. Акълът ми е в това, че утре пак съм на Малашевци. Само аз и моята приятелка църковната баба. Ще изпращаме починалата жена, която няма близки. И на която беше обещала, че няма да я остави. И наистина не я остави. Дори до последния й път. Няма да го направи и след това. Сигурен съм. Мислено се засмях, като си помислих какво би станало, ако тръгна да й обяснявам думата клерикализъм. И не само на нея, а и на онези жени, които днес пяха, а не плакаха. И предпочетоха да вървят под един чадър заради нас с отеца. Слава Богу, че все още има такива вярващи! Макар и в големия студ, те поддържат усещането за лято…