Има много сънища, от които си струва човек да се пробуди. И, разбира се, най-първа от тях трябва да бъде спомената смъртта. Изобщо не си струва да говорим за пробуждане (и за каквото и да е друго), преди да бъде решен въпросът със смъртта. Помните ли кога точно за пръв път разбрахте за нея? Човекът още с раждането си е осъден. Знае и свиква с това, че живее в едно временно напрягане, докато сънят на смъртта те налегне сякаш завинаги…
Друг такъв сън е грехът. Ужасяващо е когато разбереш, че злото се намира не само около теб, враждебността е не само около теб, но ти самият си свой собствен враг. Че грехът те полазва като някаква сладостна нега. Че те отпуска и отпуска, докато почне да пие от жизнените ти сокове и се превърне в кошмар. Кошмар, от който сякаш няма изход. Никой не иска да ти помогне. „Никой се не грижи за душата ми.“ (Пс. 141:4)
Подобни сънища са невежеството и загубата. Възможно ли е да живееш пълноценно, без да знаеш кой си, какъв е смисълът на това, което те заобикаля? Но освен това човек може да загуби всичко. А може да загуби и себе си. Може да спре да бъде личност в истинския смисъл на думата. Може да започне стремглаво да превръща живота си в нищо, в сън… Да го няма – да се движи, да ходи, да пазарува, да е видим, но всъщност да го няма.
Как човек би могъл да излезе от тази плетеница от сънища? Светът е пълен с нищо незначещи отговори на тези въпроси. Отговори на най-големите страхове на човека, че той може и да не бъде, може да погуби себе си. Може да изчезне – заедно със смъртта, заедно с греха, заедно с всичко онова, което го заобикаля.
Единственият верен отговор се съдържа само в една думичка и тя е – Христос. Христос е Този, Който дава смисъл на човешкото съществуване. И Той е най-големият Будител. Не! Какво говоря? Той е Единственият Будител. Той е Онзи, Който те събужда от съня на смъртната сянка. Който те изважда от тъмата на нищото, в което сам си влязъл, понякога дори без да осъзнаваш. Христос казва на учениците си: „Лазар, нашият приятел, е заспал; но отивам да го събудя.“ Те отговарят: „Господи, ако е заспал, ще оздравее.“ Тогава Спасителят им съобщава открито: „Лазар умря; ала се радвам за вас, че Ме нямаше там, та да повярвате.“ И след това отива и казва на Лазар да стане от гроба и да излезе от него (Иоан 11:1-42). Същото казва и на целия човешки род.
Но как събужда Христос целия човешки род? Какъв по-голям празник от този на будителя, на Будителя Христос? Събужда го като се въплъщава. И му дава откровение за Себе Си. Дава му истинското познание за Бога и за човека. И затова колко много Бог обича човека. А после го доказва като разпъва Себе Си… Разбирате ли какво казвам? Защо някой трябва да се интересува от нас? Камо ли ако е Владетелят на вселената, Който държи всичко в ръката Си? А Той разпъва Себе Си вместо нас – кротко, тихо… Така, както майка буди… Не! Така, както само Бог би могъл да те събуди! Без ни най-малко да наруши вътрешния ти мир. А напротив, като го украсява, като го умива, като го прави да блести. Измива го със собствената Си кръв. И след това възкръсва. Възкръсва от мъртвите и дава смисъл на събуждането. Дава вечна перспектива на човека!
Преди да честваме празника на будителите, ние трябва да празнуваме тържеството на Будителя. Всъщност, всички будители са такива, защото са малки съучастници на истинския Будител Христос, Който заедно с това дава възможност на човека да не греши. Дава му благодатта Си. Дава му силата Си, която да го пази от всички нападения на световните дрямки. И която да му помага да излезе от кошмара на собствените си малки, но непрекъснато появяващи се самоубийства. Непрекъснати саморазрушения. Изважда го от тях и му дава възможност да живее.
Истински будители са онези, които заедно с Христос казаха, че не си струва човекът да умира. Че си струва българинът – аз, ти, ние, които живеем заедно, които сме едно семейство, да не заспиваме в греха. Затова и неслучайно този ден е определен, когато се чества паметта на преп. Иоан Рилски Чудотворец (по стар стил). Какъв по-ярък образ на будителството от него?
Някои казват, че в този ден е заложено прекалено много възрожденско патриотарство. Аз мисля, че човек трябва да обича своите си, ближните си. Разбира се, трябва да обича всички, дори и враговете си. Но почитта към родителите е оформена в конкретна Божия заповед. Празникът на българските будители е празник на нашето собствено събуждане, на нашето собствено семейство, на онези, които ни помогнаха да си спомним за баща си, за майка си. Онези, които извадиха от съня на смъртната сянка нашите родители. Има нещо чудовищно, нещо нехристиянско в това да забравиш гроба на майка си или на баща си, или на дядо си, или на баба си. А колко по-страшно е да забравиш самите тях. Това, което са били те, това, което те биха искали да направят и от теб. В това няма никаква конфронтация с останалите хора. Само дълг…
Затова са толкова важни тези, които празнуваме като будители. Те са Христови съработници в любовта към ближния. Българско възраждане е възможно и има смисъл само тогава, когато е основано на реален живот. Не просто някой да бъде освободен политически, без да му се благовести свободата от греха. Не просто да бъде образован, не просто да чете книги, не просто да стане професор или научен работник, а да бъде жив. Да бъде жив и в живота му да има смисъл. А животът има смисъл само тогава, когато е вечен, само тогава, когато е с Христос. Затова и истинско българско възраждане може да има само тогава, когато тези неща станат ясни. Когато стане ясно и кой кого буди и защо го буди. И къде е крайната цел на нашето събуждане.
Сега ние страдаме от същите онези болки, от които са страдали и нашите предци във времето на свети Паисий Хилендарски или на свети Софроний Врачански. Ние страдаме от същите проблеми и затова трябва да намерим отговора. Къде би могъл да бъде отговорът? Някъде извън България, на Запад или на Изток, в някоя голяма фирма, в някой инвеститор? Отговорът е: в Чашата, която ние, макар и грешни свещеници, изнасяме с думите: „Със страх Божи, с вяра и с любов пристъпете.“ Пристъпете и черпете от Вечния Живот, Който дойде, за да те събуди от всичките ти смърти, от всичките ти трагедии. Възраждане може да има само там, където има вечност. Ние трябва да дадем на децата си посока, път, надежда, стремеж да вървят към нещо, което си струва. Към нещо, което не е болно от смърт. Към нещо, което не те унася в греховна нега. И от нас си зависи дали някога ще бъдем съдени като престъпници по време на Задушниците, по време на помените след нашата смърт или ще бъдем окачествявани като будители. Пред всички ни предстои едно единствено нещо. И е толкова радостно да знаем, че това не е смъртта, а може да бъде Царството Небесно.