И тъй, отмина истеричната радост, с която някои посрещаха Хелоуин. Дойде новият ден и донесе своята тиранична прозаичност. Какво да се прави?! След пиянството винаги идва махмурлукът… Всеки забърза по своята обичайна работа…
Моите задължения изискват да се срещам със смъртта. Така стана и днес. Видях я пак в нейния най-реалистичен вид… Ковчегът с безпомощното тяло, заприличалите на есенни езера очи на близките, киселите гробари и техният плашещ професионализъм… Насред това трябваше да се изправя и да прочета: „Коя житейска наслада е без скръб? Коя ли земна слава остава неизменна? Всичко е по-слабо от сянка, всичко е по-лъжовно от сън; в един миг смъртта отнема всичко това…“ И още: „Плача и ридая, когато помисля за смъртта и виждам в гробовете създадената по Божи образ наша красота да лежи безобразна, безславна и изгубила своя вид. О, чудо! Каква е тая тайна, която е станала с нас…“ (стихири от Опелото)
Когато излизах от вкъщи опитах да се пошегувам с отминалия „празник“: „За мен Хелоуинът ще е днес.“ Но когато прекрачиш оградата на гробищата, разбираш, че това не е просто обикновен черен хумор, а истинско кощунство! Засрамих се, че дори ми е хрумнала такава шега. Някой ще каже: „Не говорихме ли достатъчно по тоя въпрос?“ Не, не говорихме достатъчно! Именно в това е проблемът – за нас всички неща са ден до пладне. Дори и за най-големите трагедии не се говори повече от три дни. Ние никога не говорим достатъчно, освен за някой купон идната събота вечер. Това е единственото, което ни е важно. И свикнахме…
Свикнахме с това, че животът ни може да бъде обект на най-разнообразни гаври. Няма да изброявам очевидното, срещу което не протестираме. Дори не го правим на въпрос. Идват чужденци и питат: „Нима може да се живее така?!“ Може! Може дори да го считаш за нормално. Че и повече – може да си фанатичен привърженик на тези, които се гаврят с братята ти! Да си фен на богатите с пари и светска мъдрост представители на този свят, довели майка ти до положението да брои жълти стотинки, за да си позволи лукса да хапне някоя вафла или царевични пръчици с вкус на лук. Или пък на някой чиновник с втренчен поглед, който е готов да изтръгне вафлата от ръцете й. Не за друго, а за да й вземе отпечатъци от пръстите. Дори да не ти харесва този чиновник, няма кой да те чуе. Тука е така. Свиквай! Тази дума ме ужасява от дете. Не искам да свиквам! Нито с гаврата към живите, нито с нахалстващата да се превърне в традиция гавра със смъртта!
За да разберете възмущението ми, ще ви разкажа защо аз и събратята ми ходим на гробища. По време на руско-грузинския конфликт четох за едно семейство, което бягало от бойните действия. Но снаряд догонил колата им и я взривил. Някакъв военен разказваше, че три дни поред виждал как Самата Пресвета Богородица идвала да плаче и да се моли до изпепеления автомобил. Помня, че си казах: И нас така ни праща Бог при починалите. Дал ни е благодат да плачем и да се молим за тях в последния им път.
Бил съм на стотици погребения. Виждал съм много… Срещал съм около ковчезите какви ли не хора – праведници, молитвеници, атеисти, непукисти… ние живите сме всякакви. Но покойните винаги са едни и същи – притихнали, очакващи помощ, близки… „Като ме гледате да лежа пред вас безгласен и бездиханен, заплачете за мене, братя и другари, сродници и познати…“ (стихира от Опелото). Покойните винаги са достойни, понеже напускат света на нашите мними оценки и се предават в ръцете на Праведния Съдия! Това тяхно достойнство браня, възмущавайки се от „празника“ Хелоуин. Това е моят вик в защита на „моите“ покойници, на тези, с които мистиката на молитвата и изповедта са ме свързали! Както и на всички останали! И не съм склонен да забравя кощунството за един ден. А после да дойде другата година, в която всичко ще се повтори, докато свикнем.
Аз не искам да свикна! Не искам и също защото гробовете са свещено място. Там се съхраняват онези частици от нас, които Христос ще възкреси и обнови за вечността! Там лежат понякога частици святост, безброй отпечатъци от целувки и ласки, от недовършена близост, от недоизмолени копнежи. Ако идвахте толкова често като мен, щяхте да го знаете!
Не искам да свикна и с това, че децата могат да мислят черепите, костите и кръвта за нещо забавно. За нещо наужким. Не съм готов да им позволя още от малки да влязат в матрицата на гаврите, с които сме свикнали. Има неща, които не са за игра. Забравяме да им го кажем. Забравяме да ги научим кое е свято и кое не, кое е правилно и кое не… Но тази забрава не е любов (както казват някои), а обикновена безотговорност. Трябва да научим децата си да помнят покойните си дядовци и баби, да ги обичат и с любов и трепет да казват молитви на гробовете им. Вместо това… Хелоуин.
И накрая най-важното. Господ Иисус Христос се разпъна на Кръст и Възкръсна, за да ни изкупи от властта на дявола. А ние сега допускаме най-свидното – чедата ни, да попаднат в лапите на бесовете на забавлението. Както добре отбеляза един отец: „Господ желае ние да се богоуподобяваме, вместо това ние се бесоуподобяваме.“ Много забавно, няма що… Заприличахме на онези, за които е казано в Псалтира: „…но се смесиха с езичниците и се научиха на техните дела; служиха на техните истукани, които бяха примка за тях, и принасяха синовете си и дъщерите си жертва на бесовете.“ (Пс. 105:35-37).
Написах този текст, за да предизвикам чувство на несвикване. На естествено възмущение (обратно на купонджийското равнодушие, в което живеем и умираме). На вдигане на температура… Защото, когато един болен организъм вдигне температура, това означава, че той се бори с вирусите… Не е вярно, че от нас не зависи нищо. Всичко зависи от всички ни. Ако мислите, че не можете да се борите по друг начин, то вземете Молитвеника. Какво по могъщо оръжие от него?! И тази вечер, вместо да гледате по телевизията втренчения поглед на някой любител на гаврите, прочетете акатист или канон…
Впрочем, в събота е Задушница…